Зидове

АЛБЕНА I

Стефан даже не може да се обеси както трябва, представи си. 

 Албена се сепна от собствените си мисли. Беше си легнала пак с мокра глава от припряност, усещаше как капчиците вода бодат скалпа ѝ навътре и засилват хрипкавия глас настанил се някъде в мозъка ѝ. Помоли се малко, загледа се в мръсното сиво небе през комарника и затърси някоя звезда, на която шепнешком да се извини. Не можа да открие нито една - всички бяха притиснати зад широките, набити гърбове на тежките ноемврийски облаци. Почувства се като петно - гнусно, лепкаво, кърваво, простряло се под някаква мърша. Беше грях дори да ѝ хрумне, че някой не заслужава да живее. Но защо пък истината да е грях, чудеше се всеки път като търсеше оправдание за тия хрумки, които я нападаха и се мъчеха да я удушат от дете. Бени, ако не си измиеш ръцете точно дванадесет пъти, мама ще умре. Бени, ако не бръкнеш в контакта три пъти след ставане, и три пъти преди лягане, ще ти щукне да изсипеш антифриза на тате в тенджерката на Мечкин. Скръцни със зъби пет пъти, докато отпиваш от кенчето, Бени, за да може абуба да живее още поне пет години. Винаги угаждаше на черните мисли, колкото и лъжливи да бяха. Три години, три месеца, седемнадесет дни. От точно толкова време всеки път, преди да си отлепи клепачите сутрин, си представяше как сваля кожата на Халил - от късата му шия, от червендслестото му лице, от празните му гърди, от нашарените му със смокове пищяли. Как натрива голите му меса със спирт и сол, как го пали и той пламва и пука, и пука, и пуква, като смолиста борина. Накрая го бута към циркуляра - алени трици и обгорени смокове хвърчат из целия сайван, към курника към колибата на Мечкин и... И всичко вече е както винаги е трябвало да бъде. 

 Но абуба го няма от девет години, а циркулярът му е покрит с няколко празни сезалови чувала, които никой не смее да мръдне, да не вземе машината да оживее, пък да се развилнее и да разреже сухите кавашки глави на тези, които не могат да ги ползват за хубаво. А пък курника, как се пръскаше някога, какъв хор беше, докато лисицата не изнесе ярките една по една, нощ подир нощ, сдавени, с жито преливащо от страните на гушите им. Ох, а Мечкин, горкият стар пес, една сутрин просто не се чу да лае, а като Албена се качи до колибата, снежинките почти бяха погребали мършавото му черно трупче. Тогава тая гледка ѝ бе напомнила за американа, в който увиха милия ѝ абуба през лятото, но тогава абуба миришеше на Арда, и оцет, а вече и на мърша, а Мечкин миришеше само на студ. Лятото, жегата, потта, асфалта-жарава... Само тогава се раждаха мъртъвците. И тогава Албена знаеше, че хората умират и през другото време, че всеки ден някъде по света ставаха сумати неща, които минавайки само тичешком през малката ѝ глава, успяваха да ѝ обърнат червата. Но покрай нея сякаш винаги се случваха в онези дни, когато дините бяха между тридесет и петдесет стотинки за килограм, когато момчетата натискаха звънците на старците и се спускаха надолу с колелетата си преди някоя баба да излезе да ги накълне под нос, когато всички непрестанно говореха как ако сега беше зима, щеше вече да е тъмно. Абуба си отиде в онези дни. Реката повлече миджу ѝ в онези дни. Калин я погледна за последно в онези дни, след което тя му затвори очите с десница, напоена с кръвта му. Йоана... И нея щеше да я погълне жестокият зной в онази тясна, задушна кабина със счупена ключалка и воня на белина, на евтин течен сапун. Кльощавото ѝ тяло се превиваше и гърчеше по резидавите плочки, докато най-сетне малкият човек не се откъсна от нея, плачейки със силата на дузина чукови мелници, сякаш осъзнал, че се е появил в най-гнусното време от годината. Албена си спомни кръвта по фугите, несъсирена река, спомни си миризмата, по-тежка от джибра и бензин, спомни си събралите се в тоалетната колежки - едни ехидни, втори жалостиви, трети с телефони в ръка, ох, в груповия чат няма да повярват какво е станало току-що. 

 Нито можеш да умреш както трябва, нито да живееш както трябва, Стефане. Опитай пак, докато не е станало жега все още.

 Албена затвори очи, престори се, че не усеща подгизналата възглавница под косата си, и започна да брои. Едно, две, три, едно, две, три... Огън да ги хване, да ги изгори.