В голямата викторианска камина танцуваха весели пламъчета, които озаряваха с жълтеникава светлина лицата на седящите един срещу друг мъже. Единият беше висок, тъмнокос, с доста оредяла коса, другият беше възпълен, с дебел врат и ниско чело. На пръв поглед двамата не си приличаха, но ако човек се загледаше, щеше да открие много общи черти помежду им. Носовете им например имаха еднакви гърбици, а масивните им долни челюсти бяха почти идентични. 

  Високият извади пура от вътрешния джоб на сакото си, отряза върха й и замислено се вторачи в него. Вероятно се чудеше дали да запали или не.

  – Случката след мача не ме впечатли особено – каза той.

  – А ти какво очакваше, Джошуа, революция ли да стане?

  – Не, Рич, но все пак … можеше да има повече екшън. Зрелището не бе достатъчно впечатляващо.

  – Хората там не са варвари. Ама видя ли как само се ошашавиха, когато онзи нещастник си отбеляза автогол!

  – Да, това беше много интересно, наистина. Казваш нямал тежки наранявания?

  – Посредника твърди, че се е отървал с две пукнати ребра и хематоми по цялото тяло. Хубавото е, че човекът с камерата засне всичко идеално. Невероятното учудване на публиката и ексцесиите на стадиона имам предвид – отвърна Ричард.

  – Нашият човек ли е снимал?

  – Не, Посредника не обича да е на показ. Наел е някой за дребна сума.

  – Жал ми е за това футболистче. Заслужи си наградата, но едва ли ще може да се възползва от нея. Онези от футболната федерация ще го погнат, мислейки, че се опитва да манипулира мачове.

  – Проблемът си е негов, платихме му, ние винаги държим на думата си.

  – Така е, братко – каза Джошуа и се изкиска. – Обаче наркоманката наистина ми напълни душата. Невероятен късмет извади.

  – Ти май искаше да я размажат колите? Кръв ти се гледаше, а?

  – А на теб не ти ли се гледаше? Истинско размазване, а не като глупостите, които дават във филмите на ужасите!

  – Щеше да е най-интересно, ако миг преди да се спаси, някой камион я бе прегазил – обяви Ричард.

  – Нали забеляза, че една кола я закачи със страничното си огледало?

  – Да, ясно се вижда на повторенията.

  – Както и да е, размина й се. Сега сигурно е надрусана до козирката.

  – Жалко, че камерата не хваща верижната катастрофа. Трябваше да сложим камера и по–напред. Тъпа работа!

  – Посредника не иска да има много камери. Страх го е да не го спипат ченгетата.

  – Човекът просто си гледа работата, това е.

  – Знаеш ли, Рич, греда ми се масова паника. Ама съвсем истинска. Искам да видя хора, които са сигурни, че смъртта е по петите им.

  – Звучи вълнуващо. Да подшушна ли това на Посредника?

  – Защо не, той винаги бъка от добри идеи. Все ще измисли нещо.

  Двамата се разсмяха, после Джошуа извади запалка „Зипо” и запали пурата си. Погледът му се зареяха замечтано към жарта в камината.

4

  Всички телевизионни канали представяха новината за верижната катастрофа на магистралата по сходен начин. То и нямаше как да е иначе, понеже никой не разполагаше с подробна информация. Беше ясно единствено, че жена с маска на лицето, крачеща с уверена крачка, бе прекосила напряко пътната артерия. Вследствие на рязкото спиране на първите автомобили бе станала верижна катастрофа, при която един фолксваген се бе нанизал с голяма скорост в движещия се отпред хладилен камион. Жената зад волана бе загинала на място. Имаше и трима ранени, но никой от тях не бе с опасност за живота. Полицията бе по следите на безразсъдния пешеходец.

  Ерика Фостър си бе взела дозата и наркоманското треперене бе изчезнало, но сега отново имаше проблеми с нервите, защото осъзнаваше какво е причинила. Ледените пръсти на вината я стискаха безмилостно за гушата. Сипа си чаша водка с надеждата, че алкохолът ще притъпи още повече сетивата й. Изключи телевизора и се прокле наум, задето изобщо й бе щукнало да го включи. Чувството за вина не изчезваше. Доплака й се. Нещо обаче я подтикваше да търси още информация за верижната катастрофа. Ронейки сълзи, се зарови в интернет, но там не успя да открие нищо ново. Мина й през акъла да се предаде в полицията. Бързо се отказа от тази идея, така само щеше да влоши още повече положението си. Чудеше се колко ли години затвор ще й лепнат, ако я хванат, и дали стореното от нея  може да се квалифицира като предумишлено убийство.

  Следващите два дена прекара в наркотично опиянение. Почти през цялото време лежеше, забила поглед в тавана; отскачаше до кухнята, колкото да утоли жаждата и глада си, после отново се връщаше в леглото. Тревожните мисли, превзели съзнанието й, правеха всичко възможно да не й остане миг покой. Ерика съжаляваше, че с безразсъдството си е причинила смъртта на невинен човек, съжаляваше за проваления си от наркоманията живот, съжаляваше, че се е пръкнала на белия свят. Не й се живееше, идеше й да вземе свръхдоза и да приключи завинаги с това мъчение, наречено живот.  

  В интернет излезе нова информация, свързана с катастрофата. Загиналата жена се казваше Марша Белсън, беше на трийсет и три години и имаше две деца. Ерика се просна отново на леглото си. Празният й поглед блуждаеше, трескавите й мисли се щураха във всевъзможни посоки. Копнееше с цялото си сърце да върне времето назад и да поправи грешката си. Не знаеше дали ще може да живее с мисълта, че е убийца.