Зрънце вяра
Посветено на
Мартин
и всички Човеци
Отдавна загърбих годините, в които гледах с розови очила на света и вярвах, че всеки човек е добър. Много бързо животът ми показа, че хората предпочитат да са лоши, защото е по-лесно, защото както се казва „ Няма ненаказано добро” и естествения извод от това е, че по-добре да си затвориш очите, отколкото да се хабиш напразно...
Имам достатъчно години зад гърба, през които наблюдавах как хората бавно, но сигурно започнаха да се превръщат в празни опаковки, загубили най-важното – душите си. А какво е душата? Тя е онази крехка обвивка на всичко, което ни прави човеци – чувства, доброта, съвест, състрадание... Колкото по-модерен и забързан ставаше животът през тези години, толкова повече хората губеха себе си. Озверяхме, овълчихме се до степен, която кара моята душа да боли и да иска да избяга от мен. Не твърдя, че съм безгрешна. Не. Но оглеждайки се в тази настъпваща пустош се заинатих и не позволих на душата си да избяга. Понякога съжалявам, защото много боли, защото различните не ги приемат, а самотата убива... Убиват стените, които изграждаме по между си, убива безразличието, бездушието и празните погледи на младите... убива самотата...
Ние не сме създадени да бъдем сами. Не сме създадени постоянно да воюваме и да се затваряме в реални и измислени крепости. НЕ!
Никога не съм била силно вярваща, но едно зрънце вяра така и не пожела да ме напусне – вярата, че онази малка светлинка, с която се раждаме макар и стъпкана на дълбоко в закоравелите ни сърца все още мъждука и чака търпеливо да я преоткрием. Онази светлинка, която ни кара да се усмихнем на цвете, да пророним сълза на умиление пред мъничка животинка, да протегнем ръка на нуждаещ се, да помогнем просто така, заради себе си... да си спомним, че имаме души...
Вчера това мъничко зрънце в мен порасна, засия и ми напомни, че винаги има надежда. Вчера имах щастието да присъствам на едно мъничко чудо, един малък жест от човек към човека. Млад мъж сбъдна мечтата на непозната учителка.
Историята на жената е типична за милата ни родина. Отдала живота си на това да ни научи да бъдем добри човеци, борейки се да напълни празните ни погледи със смисъл, накрая за благодарност стигнала до положението да не може да осъществи една скромна (за днешните времена) мечта - да притежава фотоапарат. Защото мизерната пенсия, която получава не ú позволява мечти. Сигурна съм, че много хора ще се изсмеят пренебрежително, казвайки си „ Да ú имам мечтата”! А аз ще ги попитам – Какво са мечтите? Не са ли те онова мъничко чудо, което ни крепи в тежки моменти и ни дава сили да продължим напред? Тази скромна жена обича красивото и мечтае да може да го запечата в кадър, за да го запази за по-дълго. Тази скромна жена не се оплаква. Тя не моли за помощ. Намира свой начин да покаже красотите, които я трогват. Публикува във фотографска група чужди снимки с красиви коментари и споделя, че мечтае да покаже свои, така както тя вижда света около себе си.
И тогава мечтата ú се озова в куриерска служба с поздрави от един непознат. Един случаен Човек попаднал на точната тема в точното време, който зададе само един въпрос „Къде да го изпратя?”...
Историята ми е за тях двамата, но в нея имаше още много Сърца, които станаха съпричастни и искаха да помогнат. Още ми се насълзяват очите, като се сетя за десетките постове пълни с желание да направят добро и с благодарност към тези, които го правят.
Сега моето зрънце вяра се усмихва широко, защото аз знам, че има надежда отново да станем ЧОВЕЦИ!
© Биляна Битолска All rights reserved.
