Zhivodar DUSHKOV

I spent my whole childhood in my home village. My Dad didn’t take me to town until it was time for me to start eighth grade. Our school is good enough but I was entranced when I stood in front of the building of the high school where I was about to start: a grand staircase, a high carved door, windows with columns on the sides, and those windows so big that the city houses were coquettishly admiring their reflections in them.

Autumn came, classes started. At first, I was cowering in my new uniform, looking around with wide eyes. I missed my family, I missed you all and Dad, my brothers, my friends who stayed behind. Then I realized that my classmates were experiencing emotions like mine, and I calmed down. Our teachers in the village were good and the knowledge I gained allowed me to have certain self-confidence. Especially in mathematics – I, the plain peasant boy, beat the pants off the city boys. The high school maths teacher also felt that he could count on me and whenever there happened to be a difficult problem that my classmates couldn’t grapple with, he would ask me to the board to solve it. He sometimes even asked me to go to other classrooms. But once...

First let me tell you a little more about the maths teacher. He was strict but fair. And while other teachers found the “slapping rule” a normal matter or they would cane the naughty ones for a change, he had his own methods. Each of us had to carry an envelope in our bags addressed to our dads and a white sheet on which the offender had to write a text under the teacher’s dictation. The ”letter” almost always contained ten words: “Come and take me home, Dad – I won’t amount to anything!” I also had to write this once.

I don’t remember what the reason was, but you can understand what kind of teacher we had: you could be the teacher’s pet but if you deserved punishment you were bound to get it! Like Dostoevsky’s novel “Crime and Punishment”. So there I was, I wrote the letter, slipped it in an envelope, sealed it and handed it over with a trembling hand. I knew my father stood no nonsense. And not only slapping could follow but he could actually write me off high school - “I won’t amount to anything” anyway”!

How I waited out the final school bell is beyond me. I asked the boy sitting next to me to take my bag. I borrowed some change from here and there and off I ran to the railway station. I had done my calculations carefully – I would get off the station closest to our village, then up over the hill and thus I would outrun the mailman... And that’s how it happened. I mumbled something in way of explanation about feeling homesick and then got back to the city as fast as I could. And Dad never found out that such a letter had been sent to him. Shortly after my graduation, not from high school but from the institute, he died. However, he was immensely happy and proud that his son was the first engineer in our village.

Translated intro English by Sava POPOV

„ТАТЕ, ЕЛА МЕ ПРИБЕРИ!”

Живодар Душков

Разказ

Цялото ми детство премина в родното ми село. Чак когато трябваше да ме запишат в осми клас, татко ме заведе в града. То и нашето училище е хубаво, ама пред вида на гимназията се прехласнах: парадно стълбище, висока резбована врата, колонки около прозорците, а те пък едни големи... Учителите ни в селото бяха добри и знанията, които получих, ми позволяваха да имам някакво самочувствие. Особено по математика – аз, невзрачното селянче, турих в малкото си джобче гражданчетата. Математикът в гимназията също усети, че може да разчита на мене, и винаги, когато имаше някоя сложна задача, с която съучениците ми не можеха да се справят, ме изправяше на дъската, да я реша. Случвало се е даже и в други класове да ме вика. Веднъж обаче...

Преди това да кажа още нещо за Математика. Беше строг, но справедлив. И ако за други учител „шамареното право“ беше в реда на нещата или пък за разнообразие удряха непослушковците с показалка, той прилагаше друга методика. Всеки от учениците беше длъжен да носи в чантата си плик, адресиран до баща му, и бял лист, върху който провинилият се трябваше да напише текст, продиктуван му от учителя. Почти винаги „писмото” съдържаше десет думи: „Тате, ела да ме прибереш – от мен не става човек!”

Та, веднъж и аз трябваше да пиша този текст. Не си спомням каква беше причината, но сам разбираш какъв даскал сме имали: любимец-любимец, но щом заслужава да бъде наказан, получаваше си го! Достоевски нали има такъв роман – „Престъпление и наказание”.

Написах аз писмото, мушнах го в плика, залепих го и го предадох с трепереща ръка. Знаех, че баща ми не си поплюва. И не само шамари щеше да има, ами можеше и действително да ме отпише от гимназията – нали от мен „човек не става”! Как дочаках последния училищен звънец, не знам. Помолих другар да ми вземе чантата, от този от онзи посъбрах стотинки и... бегом на гарата. Бях си направил добре сметката – да сляза на жп спирката N, която е най-близко до село, да поема през хълма и така да изпреваря раздаването на пощата...

Татко никога не разбра, че е имало изпратено до него подобно писмо. Малко след като се дипломирах в института, почина. Беше обаче горд, че синът му е първият инженер в селото ни.