На 7 ноември се навършват 103 години от Великата Октомврийска Социалистическа Революция (ВОСР).  Колко велика е тази революция аз не се наемам да съдя, а определението "социалистическа" може да предизвика само отвращение със своята антисоциална демагогия.
Но тя вече е история. Това  събитие промени живота на милиони хора, отне живота на милиони други хора и създаде митове които накрая се сгромолясаха и разрушиха и малкото свестни неща, които се сътвориха през тези измъчени години.

Това стихотворение на Евтушенко е написано в началото на 1991 година, в мътните времена, когато над Русия пробляснаха няколко искри на демокрация, една демокрация, която така и не се състоя.
Тогава все още съществуваше СССР, КПСС съгл.конституцията от 1977 год. беше ръководеща и направляваща сила в съветското общество, макар на всички да беше ясно че съществуващият ред е пред разпад. Няма да се спирам на причините за този разпад – те са много. Но не външни сили причиниха този срив – СССР се разпадна под собствената си тежест, под собственото си статукво, под собственото си античовешко опричнинско*** управление.

Поетите са лакмус на своето време, тяхната сетивност винаги ги поставя една крачка пред останалите хора. Поетите на Русия винаги са били будната съвест на онази част от руския народ, у която няма вродено стадно чувство, която не върви сляпо след вождовете и която си е запазила способността да мисли и твори.

Или както казваше самият Евтушенко – „Поэт в России – больше чем поэт…”

Д.Г.
 

ПОТЕРЯЛА РОССИЯ В РОССИИ РОССИЮ
Евгений Евтушенко

Потеряла Россия                                          
в России                                                       
Россию.                                                        
Она ищет себя,                                            
как иголку в стогу,                                     
как слепая старуха,                                     
бессмысленно руки раскинув,                                
с причитаньями ищет                                              
буренку свою на лугу.                                            

Мы сжигали иконы свои.                             
Мы не верили собственным книгам.                      
Мы умели сражаться лишь с пришлой бедой.
Неужели не выжили мы                              
лишь под собственным игом,                                 
сами став для себя                                       
хуже, чем чужеземной ордой?                   

Неужели нам жить суждено                        
то в маниловском, молью побитом халате,           
то в тулупчике заячьем драном                  
с плеча Пугача?                                           
Неужели припадочность –                          
это и есть наш характер,                             
то припадки гордыни,                                             
то самооплева –                                           
и все сгоряча?                                                          

Медный бунт, соляной и картофельный –
это как сон безопасный.                              
Бунт сплошной –                                         
вот что Кремль сотрясает сегодня,            
как будто прибой.                                        
Неужели единственный русский наш                    
выбор злосчастный –                                              
это или опричнина                                       
или разбой?                                                  

Самозванство сплошное.                            
Сплошные вокруг атаманы.                        
Мы запутались,                                            
чьи имена и знамена несем,                        
и такие туманы в башках на Руси,              
растуманы,                                                   
что неправы все сразу,                                
и все виноваты во всем.                              

Мы в туманах таких                                    
по колено в крови набродились.                 
Хватит Боже, наказывать нас.                    
Ты нас лучше прости,                                             
пожалей.                                                       
Неужели мы вымерли?                                
Или еще не родились?                                            
Мы рождаемся снова, 
а снова рождаться -–
еще тяжелей                                       

ИЗГУБИ РУСИЯ, РУСИЯТА В СЕБЕ СИ

Евгени Евтушенко

Изгуби Русия
в Русия
Русията.
И себе си търси тя –
иглица тъничка в купен сено,
като сляпа старица
с отчаяни викове
свойта кравица диреща,
в ливадите по зарево.

Изгорихме свойте икони
и изобщо не вярваме в книгите,
да се борим умеем само с придошлите беди.
Но нима не живеем
под своето собствено иго
и не превръщаме себе си
в напаст, по-зла и от чужди врази?

Нима ни е съдено да живеем
все в маниловски* прояден халат
или в шубичка от заешки кожи,
с прокъсан хастар...

Нима наша същност
не са резките пристъпи яростни –
ту на горда надменност,
ту на самооплюване –
с убеденост и жар?

Меден бунт, солен или картофен**,
като сън безопасни са.
Но бунт градоносен
днес Кремъл разтърсва
с прибоен гърмеж.
Нима ни остана едничкият избор
по руски злощастен –
или опричнина***,
или грабеж...

Самозванство по царски
и сплотена тайфа атамани…
Вече забравихме
чии пряпорци и имена носим ний,
а в главите ни такава мъгла е,
че не знаем
как отведнъж сме всички неправи
и виновност във всичко се крий...

В толкоз дим и мъгли се набродихме
и до колени в кървища…
Стига Боже, прости ни!
Пожали и недей ни наказва!
Нима вече мъртви не сме ний?
Или не сме още родени,
и отново се раждаме?
А да се раждаш отново – 
тежко е дважди.

* Манилов е герой на Н.В Гогол, продавач на мъртви души. Името идва от глагола „манить”  (примамвам, съблазнявам)

** Имаше такива брожения заради липса на най-необходими продукти по това време(1991-92 год.)

*** Опричнина – Система от извънредни мерки  за самовластно управление, въведена от Иван Грозни с цел отстраняване на неудобните нему боляри и органи на управление. Думата е синоним на сатрапия, диктатура, тирания.

Превод: Д.Г.