1
Седях на кухненския плот и гледах как майка ми прави печени 
макарони. Беше малко притеснена и поглеждаше към часовника 
през няколко минути. Много добре знаех защо правеше това - баща 
ми щеше да се прибере точно след шестнадесет минути и обичаше 
вечерята да бъде вече сложена на масата.
Джейк нахлу в кухнята, докато играеше със Спайдърмен 
фигурката си.
- Мамо, може ли да отида да играя в Лиaм? - помоли и направи 
супер мила физиономия, на която няма как да устоиш.
Мама погледна към часовника отново и бързо поклати глава.
- Не, сега не, Джейк! Вечерята ще бъде готова след малко и 
трябва да вечеряме като семейство. Трепна, докато говореше.
Лицето на Джейк се помрачи, той кимна и седна до мен. 
Веднага сграбчих играчката от ръцете му и се засмях, а той ахна,
дръпна си я и усмихнато завъртя очите си към мен. Брат ми беше 
сладко дете с руса коса и сиви очи с кафяви петънца в тях. Беше по-
голям и както подобава за един по - голям брат, той беше най
добрия. Закриляше ме и вкъщи, и в училище, за да бъде сигурен, че 
никой не ме тормозеше. Единственият, на когото му беше позволено 
да се закача с мен, беше самият той и в малка степен неговият най-
добър приятел Лиaм, който живееше отсреща.
- Така, Амбс, имаш ли нужда от помощ за домашното си? -
попита и ме побутна с рамо. Джейк беше на десет, с две години по-
голям от мен и затова винаги ми помагаше с домашните.
- Не. Нямам домашни - усмихнах се и залюлях краката си, които 
висяха от ръба на стола.
- Добре, деца. Вървете оправете масата вместо мен. Вие знаете 
как. Точно как, нали? - каза мама, докато поръсваше кашкавал върху 
макароните и ги слагаше във фурната. Джейк и аз скочихме на 
земята и грабнахме нещата за масата в трапезарията.
Баща ни беше много придирчив за всичко. И ако нещо не бе 
точно така, както го желаеше, той се ядосваше, а никой от нас не 
искаше това. Майка ни винаги казваше, че баща ни има стресираща 
работа . И затова се ядосва много лесно, когато направим нещо 
лошо според него. Ако сте чували за правилото „Децата трябва да се 
наблюдават и да се слушат.”, то баща ми го беше приел в другата 
крайност - . „ Децата не трябва да чуват и виждат”.
В пет и тридесет всеки ден, той се прибираше вкъщи, след това 
веднага сядахме да вечеряме, после ни изпращаха с Джейк в стаите 
ни, където играехме тихо до седем и половина, след което трябваше 
да си лягаме в леглата.
Мразех това време от деня. Всичко беше наред, докато той не се 
прибереше и тогава всички се променяхме. Джейк винаги ставаше 
тих и не се усмихваше. В погледа на майка ми се появяваше страх и 
притеснение, и тя започваше да бухва възглавниците на дивана. А аз
винаги просто седях там и безмълвно си мечтаех да се скрия в стаята 
си, и никога да не изляза от нея.
С Джейк наредихме масата тихо и седнахме в пълно мълчание , 
да чакаме щракването на вратата, знак, че той се беше прибрал.
Усещах притеснението в стомаха си, ръцете ми се потяха, докато се 
молех наум, да бе имал хубав ден и да се държи нормално тази 
вечер.Понякога баща ми беше в много добро настроение и идваше
да ме прегърне и целуне, като ми казваше какво специално малко 
момиче съм и колко много ме обича. Това обикновено се случваше в 
неделя. Майка ми и Джейк отиваха на тренировки по хокей и аз щях 
оставах вкъщи с него. Тези недели бяха най-лоши, но аз не казах на 
никого за това, както и за това, как той ме докосваше и казваше 
колко съм красива. Мразех тези дни и си пожелавах уикендите 
никога да не идват. Предпочитах да бе делничен ден, тогава
трябваше да го виждаме само на вечеря. Определено предпочитах, 
да ме гледа ядосано, отколкото с неговия мек поглед. Защото това ме
караше да се чувствам некомфортно и ръцете ми започваха да 
треперят. За щастие, днес беше още понеделник, така че имах една 
седмица, преди да трябваше да се притеснявам за това.
Няколко минути по-късно се прибра. Джейк ме стрелна с 
поглед, който казваше да се държа добре и хвана ръката ми под 
масата. Баща ми имаше руса коса ,същия на цвят, каквато имаше и
Джейк, кафяви очи и винаги беше намръщен.
- Здравейте, деца - каза с дълбок и силен глас. Тръпки 
преминаха надолу по гръбнака ми, след като проговори. Той остави 
куфарчето си настрана и седна на чело на масата – неговото място. 
Опитвах се да не показвам никаква емоция към него, всъщност се 
опитвах да не мърдам изобщо. Оказваше се, че винаги аз бях тази,
която поставяше всички в беда или правеше нещо нередно. Винаги 
аз бях тази, която правеше нещата по-лоши за всички. Преди време 
не беше така, аз бях малкото момиченце на тате. Но от три години,
откакто почна работа, той се промени, нашите взаимоотношения с 
него се промениха напълно. Все още ме предпочиташе пред Джейк, 
но когато се върнеше от работа, се преструваше, че ние не бяхме там. 
Начинът, по който гледаше Джейк понякога, все едно искаше той да 
не съществува, причиняваше болки в корема ми.
- Здравей, татко - отговорихме едновременно.
Точно тогава майка дойде, носеше макароните и чиния с чеснов 
хляб.
- Това изглежда добре, Маргарет - усмихна й се той.
Всички започнахме да ядем в пълно мълчание, а аз се опитвах 
да не мърдам много много в стола си.
- Е, как беше на училище, Джейк? - попита той брат ми.
Джейк погледна нервно.
- Добре, благодаря! Опитах се да вляза в отбора по хокей на лед
заедно с Лиам и бяхме... - започна да разказва, но баща ни кимна, 
тъй като изобщо не слушаше.
- Това е чудесно, сине. Ами ти, Амбър? - попита и насочи 
погледа си към мен.
О, Боже! Добре, бъди учтива, не заеквай!
- Добре, благодаря! - отговорих тихо.
- Говори дете! - извика.
Трепнах от тона му, и се зачудих дали щеше да ме удари, или 
щеше да ме прати в леглото без вечеря.
- Добре. Благодаря! - отговорих малко по-високо.
Той погледна неодобрително към мен и после се обърна към 
майка ми, която нервно триеше ръцете си една в друга.
- И така, Маргарет, ти какво прави днес? - попита, докато 
продължаваше да яде вечерята си.
- Ами, аз отидох до супермаркета и взех от шампоана, който 
харесваш. После погладих - бързо отговори майка ми със своя 
предварително обмислен отговор.Винаги правеше така -
подготвяше отговорите си, за да не го обиди или каже нещо 
неуместно и да го ядоса.
Протегнах ръка за да взема чашата си, но не внимавах и я 
бутнах. Всичко се разля по масата, а очите на всички се обърнаха към 
баща ми, който скочи от стола си.
- Мамка му! Амбър, ти малка глупава кучко! - изръмжа, хвана 
рамото ми и ме издърпа грубо от масата. Изведнъж гърбът ми се 
удари в стената, болката се разпростя надолу по гърба ми и аз 
захапах устните си, за да не заплача, защото плача правеше нещата 
по-лоши. Баща ми мразеше когато някой плаче и казваше, че това е
само за слабите хора. Видях как вдигна ръката си и осъзнах, че щеше 
да ме удари. Задържах дъха си, в очакване това да се случи. Знаех, че 
нямаше нищо, което можех да направя, за да го спра.
Брат ми скочи от стола си и се хвърли пред мен, като ме обгърна 
здраво, за да ме прикрие. Той застана с гръб към него, за да ме 
защити.
- Разкарай се от нея, Джейк! Тя трябва да се научи да бъде по -
внимателна! - изкрещя баща ми, хвана Джейк за дрехите и го хвърли 
на земята.
След това ме зашлеви през лицето, а това ме изпрати директно 
на пода. Тогава, се обърна към Джейк и го ритна в крака
Няма да заставаш на пътя ми отново, ти малко лайно! -
крещеше на брат ми, докато той се беше свил на кълбо на пода.
Тихи сълзи се стекоха по лицето ми. Не можех да седя и да 
гледам как го наранява, той искаше единствено да ме защити. Джейк 
винаги правеше това. Всеки път, когато бях в беда, той провокираше 
баща ни, за да обърне гнева му към себе си.
Баща ми взе чинията и чашата и влетя в салона, за да довърши 
вечерята си, докато мърмореше нещо за това, че сме били „най-
лошите деца на света” и „как, по дяволите, той се беше сдобил с този 
живот”.
Пропълзях до брат ми и здраво обвих ръце около него.
Прегръщах го, сякаш животът ми зависеше от това. Той изпъшка и 
се изправи до седнало положение. Докато отвръщаше на 
прегръдката ми, той ме погали с ръка по бузата и изсъска през зъби.
- Толкова съжалявам, Джейк! Съжалявам! - промърморих 
тихичко, докато плачех на рамото му.
Той поклати глава.
- Всичко е наред, Амбс. Ти нямаш вина - каза с дрезгав глас, 
даде ми лека усмивка и се изправи на крака със стенание.
Скочих, за да му помогна. Чух движение и погледнах нагоре, за 
да видя майка ми как трескаво чисти масата.
- Вземете вечерята в стаята си и яжте там, чухте ли? –
инструктира ни тя, докато ни целуваше по бузите.
Знаеше, че трябва да отиде при баща ни и да ограничи щетите 
от яда му след моята грешка, трябваше да го успокои, преди да се 
случи нещо друго.
- Ще се видим утре сутрин. Обичам ви и двамата! Моля ви,
бъдете тихи и каквото и да се случи, стойте в стаите си! - нареди и
тихо ни целуна отново, подаде ни наполовина изядените вечери, и 
ни побутна към задния коридор.
Ние имахме хубава къща, четири стаи на един етаж. Баща ни 
печелеше добре, затова живеехме в хубав район, но аз предпочитах 
да живеем в малка къща, за да не трябва той да работи тази работа. 
Може би, тогава, той щеше да бъде като стария ми баща, който ни 
водеше в парка и ни купуваше играчки и бонбони.
Джейк дойде в моята стая и там ядохме в пълно мълчание, 
седнали на пода до леглото. Хвана ръката ми здраво, когато чухме 
баща ни да вика на майка ни от салона. Нещо се разби и аз трепнах. 
Това беше изцяло по моя вина.
Започнах да плача и Джейк уви ръка около рамото ми, като го 
стискаше нежно. Винаги изглеждаше толкова по-голям от мен, 
толкова по-зрял.
- Всичко е наред! Наред е Амбс! Не се притеснявай – прошепна, 
докато галеше косата ми.
Щом се успокоих и виковете спряха, поиграхме snap cards за 
кратко.
По средата на играта, чухме стъпки да идват от коридора, Джейк 
се напрегна, докато стъпките минаваха пред вратата. Те не спряха и 
слава богу! Изпуснах дъха си, който не бях осъзнала, че съм 
задържала и погледнах към Джейк, който ми се усмихваше.
- По-добре да се прибирам в стаята си, вече е след седем. –
отбелязя той, след като погледна часовника на нощното ми шкафче.
- Залючи вратата си! Ще се видим на сутринта. - смигна ми и 
излезе от стаята.Гледах го как минава през коридора до неговата 
стая и щом стигна, се обърна към мен. - Заключи вратата, Амбс! -
прошепна, докато седеше в очакване.
Затворих вратата и бързо я заключих както ми каза да направя. 
Допрях ухо до нея. Слушах, за да съм сигурна, че Джейк щеше да
направи същото и с неговата. Изтичах до леглото си и се хвърлих 
върху него, докато плачех тихо. Не можех да спра. Ридаех и ридаех. 
Бях глупава тази вечер и направих така, че брат ми да бъде наранен 
отново. Предполагах, след като чух зуците от салона, че най –
вероятно и майка ми също. 
Изведнъж, чух скърцащ звук от прозореца. Вдигнах очи и видях 
Лиам отвън, да ме гледа тъжно.
Станах и се затичах да отключа прозореца, тихо го плъзнах 
нагоре и се чудех какво, за бога, правеше той тук. Не трябваше ли да 
си бъде у дома?
- Лиам, какво правиш тук? Трябва да си тръгнеш веднага! -
извиках и прошепнах едновременно, докато клатех главата си 
яростно. Но глупавото момче просто се промъкна в стаята ми през 
прозореца, и го затвори тихо след себе си.
Задържах дъха си и се загледах към вратата с широко отворени 
очи. Ако баща ми го хванеше тук, щеше да се побърка. Не обичаше 
Лиам да идва да си играе в нашата къща, винаги казваше, че той бе 
твърде шумен.
- Лиам, махай се! - прошепнах отчаяно, докато се опитвах да го 
бутна обратно към прозореца. Трепнах, докато се чудех какво би 
направил баща ми, ако беше чул прозореца ми да се отваря и 
знаеше, че Лиам бе тук.
А той не помръдваше. Изведнъж просто уви ръце здраво около 
мен и плътно ме придърпа до гърдите си. Опитах се да го отблъсна, 
но той ме прегърна по-здраво.
Всичко е наред - прошепна и погали косата ми. Започнах да 
плача притисната в гърдите му, мислите за това как Джейк беше 
наранен, преминаваха през ума ми.
Лиам беше висок за възрастта си. Той беше на десет, също като 
Джейк, и двамата бяха най-добри приятели още от момента, в който 
се преместихме тук преди четири години. Лиам имаше шоколадово 
кестенява коса, която обикновено посипваше с твърде много гел и 
светло сини очи, които бяха като прозорци на душата му.
Когато те погледнеше, те караше да се чувстваш все едно можеш 
да летиш. Той беше много сладък, всички мои приятелки го 
харесваха и имаха причина за това. Харесваше му да ме дразни през 
цялото време, побутваше ме, дърпаше ми косата, имаше дразнещия
навик да ми казва „ангел” по незнайна за мен причина, и го казваше 
от момента, в който ме срещна. Това ме подлудяваше.
Какво за бога мислеше той, като идваше тук? И защо ме 
прегръщаше? Може би си бе мислил, че това бе стаята на Джейк, 
може би бе уцелил грешния прозорец, но беше малко вероятно,
защото прозорецът на Джейк беше от другата страна на коридора и 
сочеше към задния двор.
Отдръпнах се от него, за да го погледна. По някаква причина,
той изглеждаше толкова тъжен, имаше сълзи в очите си и 
продължаваше да ме държи. Знаеше за моя баща, защото веднъж
Джейк беше покрит в синини, и изтърси истината пред него. След 
това, двамата с брат ми го умолявахме да не казва на никого и той 
никога не го направи.
- Какво правиш тук, Лиам? - прошепнах, докато бършех лицето 
си, но сълзите продължаваха да текат.
Той ме бутна на леглото, и започна да ме люлее нежно, както
правеше Джейк винаги, когато плачех. Погледнах към гърдите му и 
осъзнах, че носеше гащи и тениска на Power Rangers. Намръщих се
леко объркана: защо беше облечен така, навън беше кучи студ. 
Тогава ми просветна, че носеше пижамата си. Погледнах часовника 
си и видях, че беше 8:30. Бях плакала в продължение на час.
- Видях те през прозореца, просто исках да дойда и да се уверя, 
че си добре – прошепна ми, докато продължаваше да ме прегръща 
здраво.
Погледнах към прозореца. Стаята на Лиам се намираше точно 
срещу моята и аз виждах без проблем в неговата, което означаваше, 
че той можеше да вижда по същия начин в моята. Захапах устните 
си. О, Боже, той ме беше видял да плача, сигурно изглеждах слаба 
пред него. Единствените хора, пред които съм плакала, бяха майка 
ми и Джейк.
- Аз съм добре, сега трябва да тръгваш. - промълвих и го бутнах 
в опит да го разкарам от леглото си.
Но той просто поклати глава.
- Няма да си тръгна, докато ти не спреш да плачеш - заяви ми и 
ме бутна, за да легнем един срещу друг. Държеше ръцете си здраво 
около мен и не можех дори да се завъртя. Чувствах в безопасност и 
затоплена, затова се доближих повече, притисках цялото си тяло до 
неготово и продължих да ридая.
Събудих се сутринта все още плътно увита в ръцете му. Ахнах и 
погледнах часовника: 6:20.
- Лиам! - прошепнах, и го раздрусах.
- Ааа, какво, мамо? - измърмори с все още затворени очи.
Шшшшшшт! - изсъсках и бързо покрих устата му преди да бе 
проговорил отново. Не можех да повярвам, че бе заспал. Това беше 
толкова лошо.
Очите му се отвориха и той ме погледна, след това шокиран 
огледа стаята ми.
- Ох не, заспал съм! - промърмори, докато седеше и прокарваше
ръце през косата си. Тя стърчеше навсякъде, но изглеждаше по-
добре, отколкото с всичкия гаден гел в нея.
- Трябва да си вървиш вкъщи, Лиам! Бързо! - побутнах го към 
прозореца. Той го отвори и започна да се катери, но тогава хванах 
ръката му и го накарах да спре.
- Благодаря! - усмихнах се към него. Наистина се нуждаех от
тази прегръдка миналата вечер. Това беше, може би, най-милото 
нещо, което Лиам бе правил за мен.
Той също се усмихна.
- Пак заповядай, ангелче!
Гледах го как мина през отвора на оградата и как се покатери 
през собствения си прозорец. Затвори го и помаха към мен. 
Отвърнах му, а после отидох да се облека. Мисълта, че Лиам се бе
промъкнал тайно тук, където не беше позволено, причиняваше 
болки в стомаха ми. Бяхме късметлии, че никой не ни хвана. 
Страхувах се да мисля какво би станало, ако родителите му бяха 
отишли в стаята му през нощта и я бяха намерили празна, или какво 
би се случило, ако не се бях събудила рано. Потръпнах от мисълта
как баща ми можеше да влезе и да намери Лиам да спи тук през 
нощта.