Спри часовниците, телефона срежи,
на кучето с кокал не дай да ръмжи,
заглуши пианата и с бавен ход
извади ковчега, дай на печалните вход.

Нека стон аеропланен, в кръг над градà,
да драска в небето вестта: ‘Той Умря’,
Вържи крепове скръбни на бездомните птици,
Нека веки полицай сложи черни ръкавици.

Той бе мой изток и север, мой запад и юг,
неделния сън, моя делничен труд,
мой ден, моя нощ, моя приказка, стих;
Любовта уж бе вечна. Но ето, сгреших.

Не ми трябват звездите: угаси всяка една;
Опаковай, зората, свали тая луна;
Омети и горите, пресуши всяко море.
Вече никога нищо няма да свърши  добре.

Уистън Хю Одън

Stop all the clocks, cut off the telephone,
Prevent the dog from barking with a juicy bone,
Silence the pianos and with muffled drum
Bring out the coffin, let the mourners come.

Let aeroplanes circle moaning overhead
Scribbling on the sky the message He Is Dead,
Put crepe bows round the white necks of the public doves,
Let the traffic policemen wear black cotton gloves.

He was my North, my South, my East and West,
My working week and my Sunday rest,
My noon, my midnight, my talk, my song;
I thought that love would last for ever: I was wrong.

The stars are not wanted now: put out every one;
Pack up the moon and dismantle the sun;
Pour away the ocean and sweep up the wood.
For nothing now can ever come to any good.