Сергей Лукяненко

ВЛАК ЗА ТОПЪЛ КРАЙ

1. КУПЕТО

- Вали дъжд - каза жена му. - Дъжд...

Тихо, почти равнодушно. Тя отдавна говореше с такъв тон. От онази минута на вмирисания от мазут перон, когато стана ясно - децата няма да стигнат навреме. И дори ако са си пробили път до площада между гарите - никаква сила няма да ги пренесе през клокочещия човешки водовъртеж. Тук, на тясното пространство между стените, релсите, обкръжените от охраната влакове, се мятаха и мятаха онези, които не бяха се сдобили с билет. Някога хора, сега - просто оставащи. От време на време някой, дали от отчаяние, дали от сляпа вяра в късмета, се хвърляше към влаковете: сиво-зелени, топли, носещи в себе си движение и надежда... Тракаха автоматни откоси и тълпата за миг отстъпваше. После по гаровата уредба обявиха, че ще пуснат газ, но тълпата сякаш не чуваше, не разбираше... Той замъкна жена си в преддверието на вагона, за пореден път показвайки на кондукторката билетите. И те се скриха в килийния уют на четириместното купе. Две от местата пустееха и скъпоценните билети се въргаляха като смачкани хартийки в ъгъла на подвижната масичка. А зад прозореца на влака вече беснееха, търкайки сълзящите си очи, оставащите. В неизбежните процепи проникваше Си-Ен* и те с жена му припряно изливаха върху носните си кърпи приготвената минерална вода, прикриваха лица с жалките самоделни респиратори. А влакът вече потегляше и последните автоматчици скачаха в отредените им крайни вагони. Тълпата притихна - дали защото газът беше подействал, или беше осъзнала, че нищо не може да се промени. И тогава от оловно-сивото небе се посипа едър сняг. Първият августовски сняг...

- Спиш ли? - попита жена му. - Ще пиеш ли чай?

Той кимна, разбирайки, че трябва да вземе мръсните чаши, да ги изплакне в тоалетната, в мъничката триъгълна мивка. Да отиде при кондукторката, да напълни с вряла вода чайника - ако има свободен, или чашите - ако има вряла вода. А после внимателно да сипва чаените листа в леко топлата вода и да я разбърква с лъжичката, опитвайки се да придаде на чая кафяв оттенък...

Жена му мълчаливо взе чашите и излезе. Ключалката на вратата изтрака и той остана сам в купето. Зад прозореца наистина валеше дъжд. Крайпътните дървета и жалките къщички с мъждиви светлинки в прозорците прогизваха. Влакът се движеше бавно - вероятно приближаваше разклонение... "Нищо - помисли си той. И сам се уплаши от мислите си - те бяха студени и хлъзгави като дъждовните камшици зад прозореца. - Нищо, това е последният дъжд. След влака идва Зимата. Голямата Зима. Сега ще има само сняг."

Някъде в дълбините на вагона звънна строшено стъкло. Захленчи дете. Чу се тънкият глас на кондукторката - тя се караше с някого. Разнесоха се няколко изтрещявания - или стреляха с пистолет, или дърпаха заяла врата.

Той предпазливо дръпна надолу рамката на прозореца. Нахлу въздух - студен, прощално-влажен. И дъждовни капки, бързи, шибащи, целещи в очите. Той подаде навън глава, опитвайки се да огледа композицията. Но видя само дълъг извит сегмент от влака - плъзгащ се по релсите, бягащ от Зимата. "Защо не взривяват линиите? - помисли си той. - Аз непременно бих ги взривявал. Или ги охраняват толкова добре?" Той се вмъкна обратно в купето, взе от масичката кутия цигари, запали. Нямаше смисъл да пести тютюна - беше се запасил, вземайки предвид сина им. А той остана. Закъсня... или не пожела? Та той знаеше истинската цена на билетите... Какво значение има. Сега те имаха от всичко в излишък.

Влезе жена му с двете чаши, чисти, но празни. Вяло каза:

- Няма вряла вода... Ще отидеш по-късно.

Той кимна, допушвайки мокрия фас. Димът се връщаше  в купето.

- Какво стана там, в коридора?

- Счупиха стъкло, с камък. В първото купе, където са майорът и трите жени.

Жена му отговаряше със сух, леко раздразнен глас. Сякаш докладваше на някакво събрание.

- Майорът стреля ли? - Той затвори прозореца и, със закъснение изплашен, спусна над него брезентовата щора.

- Да... Скоро ще има спирка. Там ще сменят стъклото. Кондукторката обеща.

Влакът се поклащаше, купето конвулсивно потрепваше на всяко релсово съединение.

- Защо не взривяват релсите?

Той легна на горната койка, погледна жена си - тя винаги спеше на долната, по посока на движението. Сега тя легна, без дори да свали обувките си, и върху смачкания в краката й кариран шал останаха мръсни следи.

- Защото това няма да помогне - неочаквано отвърна жена му. - Защото се носят слухове за допълнителни ешелони, които ще извозят всички. Всеки иска да хване влака за Топлия Край.

Той кимна, приемайки обяснението. И със страх си помисли дали жена му не е станала завинаги такава - спокойна, умна, разсъдлива непозната жена.

* CN (хлорацетофенон) - бойно отровно вещество от групата на сълзотворните.

2. СПИРКАТА

Влакът беше спрял вече половин час. От време на време локомотивът изсвирваше, вагоните потрепваха, но оставаха на мястото си. Той пиеше изстинал чай, опитваше се да прелиства взетата за из път книжка... Безполезно. Тревогата не преминаваше и влакът оставаше на място. Жена му си даваше вид, че спи. За всеки случай бе свикнал да смята, че тя само се преструва на заспала.

Вратата леко се отвори, надникна кондукторката. Както винаги, леко пияна и весела. Може би на нея също не й е било лесно да се уреди на влака за Топлия Край.

- Тече проверка - бързо каза тя. - Местна приумица... Охраната реши да не се намесва.

- Какво пък проверяват? - с внезапно мъчително предчувствие попита той.

- Билетите. И наличието на свободни места. - Тя погледна двете непостелени койки така, сякаш ги виждаше за първи път. - За укриване на свободни места свалят от влака.

- Ние имаме билети. За всичките четири места - зло, негодуващо се обади от своята койка жена му.

- Няма значение. Трябва да има и пътници. Вие имате две места за възрастни и две детски. Оправяйте се.

- Затвори вратата! - кресна жена му. И се обърна към него мълчаливо, в очакване. Зад прозореца вече нямаше дъждовни струи. Виеше се някакъв хлъзгав белезникав ръмеж, пародия на сняг, на онзи, истинския, който вече три денонощия настигаше влака.

- Сега се връщам - глухо каза той. Грабна от масичката билетите - своя и двата детски.

- Няма ли друг изход? - с нотка на интерес попита жена му.

Той не отговори. Пристъпи в коридора, огледа се. Всички купета бяха затворени, проверката още не беше стигнала до вагона. Иззад съседната врата тихо се носеше музика. Глюк**, кой знае защо реши той. И сам се прекъсна: какъв Глюк, по дяволите, ти никога не си разбирал от класика... Трябваше да бърза.

Автоматчикът в преддверието го пусна без въпроси, само бегло погледна билетите в ръцете му. Малки оранжеви квадратчета, пропуски за Топлия Край.

Зад редкия кордон на автоматчиците, смесени с местните охранители, в чужда униформа, с непознато оръжие - стояха хора. Съвсем малко - явно достъпът до гарата също беше ограничен.

Той премина покрай влака, неволно стараейки се да стои по-близо до автоматчиците. И видя тези, които търсеше: жените с деца. Стоящи отделно, в своя малка група, още по-мълчалива и неподвижна от останалите.

Една жена в дълго топло палто мълчаливо гледаше как той се приближава. Върху черната й кожена яка лежаха снежинки. До нея, с нещо неуловимо копирайки я, стояха две момченца в сиви шушлякови якета.

- Имам два детски билета - каза той. - Два.

Жените наоколо се раздвижиха и той отново повтори, леко отстъпвайки към войниците:

- Два билета!

- Какво? - попита жената в палтото. Не "колко", а именно "какво" - парите отдавна бяха загубили стойност.

- Нищо - отвърна той, с изненада отбелязвайки възторга си от своето собствено могъщество. - Не ми дължите нищо. Моите изостанаха... - Гърлото внезапно го стегна и той млъкна. После добави, по-тихо: - Аз ще ги прекарам.

Жената го гледаше в лицето. После попита, и той бе поразен от въпроса: тя все още имаше смелостта да изисква нещо!

- Обещавате ли?

- Да. - Той се огледа към влака. - По-бързо, там тече билетна проверка.

- А, ето какво било... - с непонятно облекчение въздъхна жената. И побутна към него момченцата: - Вървете.

Странно, те дори не се сбогуваха. Може би предварително се бяха разбрали какво да правят в такава невъзможна ситуация. Вървяха бързо зад него, покрай войниците с вдигнато оръжие, покрай чуждите вагони. В преддверието той показа на автоматчика трите билета. Онзи кимна, сякаш вече не помнеше, че мъжът бе излязъл от влака сам.

В купето беше топло. Или просто изглеждаше, че е топло - след предзимната влага на гарата. Децата стояха мълчаливо и той забеляза, че на раменете им има плътно натъпкани зелени ранички.

- Ние имаме храна - тихо каза по-малкият. Жена му не отговори. Тя оглеждаше децата с гнусливо любопитство, като уродливи морски риби зад стъклото на аквариум. Те бяха чужди, бяха попаднали във влака, без да имат никакво право. Само защото имащите право бяха закъснели.

- Събличайте се и лягайте в койките - каза той. - Ако има нещо, пътувате с нас от столицата. Ние сме вашите родители. Ясно ли е?

- Ясно - каза по-малкият. По-големият вече се събличаше, смъквайки слой след слой топли дрехи. Яке, блуза, пуловер...

- По-бързо - каза жена му.

По коридора вече вървяха - бързо, но поглеждайки зад всяка врата. Щраканията на отварящите се брави настъпваха все по-близо. Децата утихнаха в койките.

- Възрастта не е същата - тъжно каза жена му. - Трябваше да избереш по-големи...

Вратата се отвори и в купето влезе офицер в непозната униформа. Гнусливо се намръщи, виждайки кишата на пода.

- Разхождали сте се? - протяжно попита той. Или попита, или ги обвини... - Билетите.

За секунда той повъртя в ръце картонените квадратчета. После мълчаливо се обърна и излезе. Щракна вратата на следващото купе.

- Това ли беше? - тихо попита жена му. И внезапно със съвсем различен, рязък тон изкомандва:

- Обличайте се! И излизайте.

Той хвана жена си за ръката, погали я. И тихо каза:

- Може да има още проверки. Не е ли все едно... Може би това ще ни се зачете, там...

Объркан, той млъкна. Къде е това "там"? На небето? Или в Топлия Край?

Жена му дълго го гледа. После сви рамене.

- Както знаеш.

И каза на мълчаливо чакащите деца:

- Искам тишина. Боли ме главата. Стойте, все едно ви няма.

По-големият искаше да отговори нещо, погледна към по-малкия и премълча. По-малкият кимна - няколко пъти поред.

Влакът потегли. А зад стъклото вече падаше сняг - истински, гъст, пухкав, зимен.

** Кристоф Вилибалд Глюк (1714-1787) - немски композитор.

3. ЧАКАЛНЯТА

Те чакаха второ денонощие. От прозореца на купето, ако се изправиш по-високо и погледнеш над съседните влакове, се виждаха планините. Неправдоподобно високи, с варосани със сняг върхове и сиви облаци над проходите.

- Някои вървят пеша - каза майорът. Той беше наминал да се постопли - така и не бяха сменили стъклото в неговото купе. Впрочем, майорът имаше цял набор "отоплители" - в обикновени бутилки, в манерки и даже в гумени грейки. "Там това ще ми потрябва" - съобщи майорът. Непонятно беше само, дали ще пренесе до Топлия Край поне грам алкохол. Сега той бе донесъл бутилка водка и те пийваха полека. Жена му изпи половин чаша и заспа. "Престори се" - поправи се той. А майорът, нацеждайки дозата в чашата, обясняваше:

- Тунелът е един, не е предвиден за толкова влакове. Казват, че ще стесняват пътниците. Нека се опитат...

Той щракна с пръсти по кожения кобур на пистолета.

- Вече говорих с охраната. Последният вагон е натъпкан с експлозиви, ако стане нещо... Ще им устроим едно стесняване. За всичко вече е платено.

Отпивайки на един дъх, той тежко разклати глава. Каза:

- Дано стигнем по-скоро до Топлия Край...

- А там хубаво ли е? - изведнъж попита от горната койка по-голямото момче.

- Там е топло - твърдо отвърна майорът. - Там може да се оцелее.

Той стана, понечи да се пресегне към недопитата бутилка, но махна с ръка и излезе. Жената тихо каза след него:

- Пияна свиня... Половин влак охрана - че и при пътниците са се промъкнали. Цялата армия отива да се топли.

- Щеше да е по-зле, ако охраната се беше оказала по-малко - възрази мъжът й. Изпитата водка го задължаваше да се застъпи за майора. - Щяха да ни изхвърлят от влака.

Той се качи на горната койка. Легна, затвори очи. Тишина. Нито сняг, нито дъжд, нито вятър. И влакът сякаш беше умрял... Той се обърна, погледна момченцата. Те седяха заедно на съседната койка и мълчаливо, съсредоточено ядяха нещо от консерва. По-големият улови погледа му, неловко се усмихна, попита:

- Искате ли?

Той поклати глава. Не му се ядеше. Нищо не искаше. Дори Топлия Край... Той се улови, че за първи път помисли за Топлия Край без всякаква тържественост, просто като за планинска долина, където ще бъде топло дори през Зимата.

В купето пак надникна майорът. Той изглеждаше по-пиян, но говореше твърдо:

- Разбраха се най-накрая... Във всеки влак ще качат половина от местните. А половината от нашите ще останат тук. Охраната се съгласи...

Майорът погледна децата и с нотка на съчувствие попита:

- Какво ще правите? Ще изпратите децата? На мен ми поръчаха да се оправя с нашия вагон. Аз ще ги наглеждам, ако има нещо...

Мъжът мълчеше. А по-малкото момче изведнъж започна да събира разхвърляните върху койката вещи в раничката.

- Това не са нашите деца - твърдо каза жена му. - Случайни са. И билетите не са техни.

- А... - проточи майорът. - Тогава е по-лесно. В съседното купе имат три собствени. Там вече ще има писъци... - И предупреди: - След двайсет минути влакът ще тръгне.

Децата мълчаливо се обличаха.

- Ще изляза да видя как е там... - неуверено каза мъжът.

Той взе от масичката билетите на децата и ги скъса. Розовите късчета се завъртяха, падайки на пода.

- Розов сняг - неочаквано изрече майорът. Хвана се за рамката на вратата и излезе в коридора. Там вече се суетяха автоматчиците, сортирайки пътниците.

- Ще изляза - повтори мъжът и опъна якето си.

- Недей да донкихотстваш - спокойно каза жена му. - Ще ги настанят. Червеният кръст, църквата. Казват, че тук също може да се оживее. Най-важното е да се прехраниш, а студовете ще бъдат слаби.

Той не отговори. Тръгна след децата, които сякаш не го забелязваха, извръщайки се от сновящите по коридора хора.

Навън беше студено. Локвите по пероните се покриваха с ледена коричка. Един влак вече беше потеглил и край малката гара стоеше объркана, вцепенена тълпа. Някои още стискаха билетите в ръцете си.

Той вървеше след децата, непрекъснато понечвайки да ги повика, но разбираше, че няма смисъл. Дори не знаеше как се казват. Двайсет минути... Какъв ти тук, по дяволите, Червен кръст? Каква църква?

Към децата внезапно се приближи една жена: едра, уверена, приличаща по нещо на майка им. Попита нещо, децата отговориха. Жената ги погледна замислено, оценяващо... Каза, и мъжът я чу:

- Добре, има още място. Да вървим.

Той я настигна, хвана я за ръката. Жената рязко се обърна, пъхайки едната си ръка в джоба на якето.

- Къде ги водите?

- В приют.

Очите на жената бяха внимателни, неотстъпчиви.

- Предупреждавам ви, не взимаме възрастни. Само деца. Пуснете ме.

- Аз имам билет, не съм и искал... С тях всичко ли ще бъде наред?

- Да.

Децата го гледаха. По-малкият тихо каза:

- Благодаря. Вие тръгвайте.

Той стоеше и гледаше как се отдалечават, следвайки жената. Към малък автобус, натъпкан с хора. Там имаше само деца и жени, впрочем, съвсем малко жени.

Наблизо мина войник с автомат. Униформата пак беше непозната, чужда. Мъжът нерешително попита:

- Кажете...

Към него се обърна дулото на автомата. Войникът чакаше.

- Този приют, в който прибират децата... От кого е организиран?

- Тук няма приюти - отговори войникът. Отмести автомата встрани. Продължи, почти дружелюбно: - Не. Ние стоим тук от месец, утре отпътуваме. Приюти няма.

- Но тя каза - припряно започна мъжът.

- Приюти няма. Само предприемчиви местни жители. Казват, че студовете ще са слаби, най-важното е да се запасиш с продоволствие.

Войникът погали оръжието с ръка във вълнена ръкавица. Добави:

- Би трябвало да стреляме, но нямаме заповед... Пък и не можеш да застреляш всички.

Мъжът се затича. Отначало бавно, после все по-бързо. Беше студено. Зимата вече беше дошла тук, преди снега, преди студовете.

Той настигна жената пред автобуса. Тя водеше децата, здраво държейки ги за ръцете. Мъжът я блъсна в гърба, жената се олюля. Той измъкна детските ръце, дръпна ги към себе си.

Жената се обърна и извади от джоба си пистолет. Малък, неопасен на вид. Мъжът не разбираше от оръжия.

- Махайте се! - рязко каза тя. - Или ще ви застрелям. Децата вече са наши.

- Не - прегракнало каза мъжът. Огледа се, търсейки подкрепа. И видя, че войникът все още стои на перона, поглаждайки автомата си. - Няма да посмеете - вече по-спокойно продължи той. - Вас също ще ви застрелят.

Той се обърна и поведе децата далеч от претъпкания автобус. Зад него тихо, мръсно псуваха. Но изстрели нямаше.

Няколко влака наведнъж помръднаха от мястото си. Край вагоните започна меле. Войниците не стреляха, те само разблъскваха оставащите с прикладите си. Изглежда, неговият влак също потегли. Но това вече нямаше значение.

4. ПРОХОДЪТ

В началото те заобикаляха мъртвите - тези, които бяха паднали сами, и които бяха убити по пътя. Децата се плашеха, а на него му се гадеше от противната миризма. На него въобще започна да му се повръща от миризмата на месо - дори консервирано, направено много отдавна, когато още не са знаели за наближаването на Зимата.

След това вървяха направо. Мъртъвците станаха по-малко, а студът не позволяваше на телата да се разлагат. Освен това децата престанаха да се боят от труповете, а и силите им станаха по-малко.

Веднъж, през една почивка, по-голямото момче попита:

- А златото наистина ли свърши работа?

- Да - отвърна мъжът. - Не знам защо все още го ценят...

Златото беше зашито в детските якета. Пръстени, гердани, верижки, гривна със слънчево-жълти топази... Те казаха за златото, когато той се опитваше да размени якето си за сухари - само за сухари или рибни консерви. Месо на гаровия пазар имаше много и то беше евтино.

Провървя му да си запази якето и само затова беше още жив. В планините се оказа много студено, а се налагаше да спят върху смърчови клони. Спален чувал или палатка беше невъзможно да се купят. С никакви пари или ценности. Затова пък той купи сухари и консерви, и топли шапки от кучешка кожа, и пистолет - истинско, мъжко оръжие - "Магнум". Десетина патрона изстреля по пътя, учейки се да се прицелва и да гаси мощния, тежък откат. Това се оказа неочаквано лесно. Втория пълнител мъжът изпразни в каменистия склон, откъдето по тях стреляха с ловджийска пушка. Те чуха крясък и изстрелите спряха. Но не отидоха да проверят.

Третият, последен пълнител чакаше реда си. Кой знае защо мъжът мислеше, че той ще му потрябва.

Когато стигнаха до снеговете, стана съвсем трудно. Това беше обикновен планински сняг, а не леденият шлейф на вървящата по петите им Зима. Но така или иначе стана много по-трудно да се върви. Мъжът започна по-често да проверява картата. Проходът, зад който се откриваше път към Топлия Край, беше съвсем наблизо, и само това му придаваше сили.

Дърва за огъня беше почти невъзможно да се намерят, вероятно всичко беше изгорено от вървящите пред тях. Веднъж те легнаха да спят без огън, и на следващото утро по-голямото момче не можа да стане. То не кашляше, нямаше и температура. Но да стане не успя.

Проходът вече беше пред тях, забулен в мъгливи облаци. Мъжът взе по-големия на ръце и тръгна напред. По-малкият вървеше след тях и мъжът разсеяно мислеше за това, че трябва да се обръща, да проверява дали детето не е изостанало... Но така и не се реши да провери. Двама не можеше да носи, щеше да се наложи да избира. А най-много от всичко на света той мразеше, когато се изправяше пред избор.

Той вървеше в мъглата и понякога му се струваше, че чува стъпки зад гърба си, понякога - че те са изчезнали. Момчето в ръцете му от време на време отваряше очи. Струваше му се, че върви много часове наред, но разумът хладно опровергаваше чувствата. Той просто не би могъл да върви дълго със своя товар.

Когато вървенето стана по-лесно, той веднага разбра, че се движи под наклон. Мъглата наоколо започна да оредява неочаквано бързо, над главата му се появи отначало мътният, а след това ослепително ярък, чист слънчев диск. Той седна на снега - мек, пръхкав, и положи главата на по-голямото момче върху коленете си. Момчето вече не отваряше очи, но като че ли беше живо. После той чу отзад слаби, затъващи стъпки, и по-малкият седна до него. Мъглата се разкъсваше на ивици и се топеше.

5. ТОПЛИЯТ КРАЙ

Когато мъглата се разсея и всичко започна да се вижда, по-малкото момче попита:

- Това ли е Топлият Край?

- Да - каза мъжът и започна да рови в джобовете си с вдървени пръсти. Първо намери кибрита, после - цигарите, а след това разбра, че и едното, и другото са прогизнали. Тогава той просто се настани по-удобно и се загледа.

Склонът се спускаше надолу - отначало полегато, а след това все по-стръмно. Далече долу, яркозелена, цъфтяща, топла дори на вид, се беше простряла долината. Топлият Край. Там лежеше малко градче и дълги, блестящи със стъклата си редове оранжерии, и сиви бетонни куполи на складове. Това наистина беше Топъл Край. Малък, за десет-двайсет хиляди души, Топъл Край.

Над градчето кръжеше хеликоптер - ярко боядисан, лъскав. Мъжът почти се изненада от това, но после разбра, че тук камуфлаж не е нужен.

Тунелът, по който влаковете пътуваха за Топлия Край, излизаше от планината пред дълбоко дефиле. През него беше прехвърлен мост - някога дълъг и красив, а сега уродливо взривен по средата. От тунела тъкмо излизаше поредният влак. Върху остатъците от моста той започна да забавя ход, но вече беше късно. Отначало локомотивът, а след него и вагоните като зелена желязна змия заструиха в клисурата. Там, на дъното, пронизана от струите на планинска река, се издигаше купчина смачкано, обгоряло желязо. Вагоните се сипеха върху нея, но от такова разстояние звук почти не се чуваше. Само леки изтуптявания, приличащи на вяли аплодисменти.

Мъжът погледна по-малкото момче. То не виждаше как пада влакът. То гледаше към хеликоптера, който бавно летеше нагоре над склона, водещ към Топлия Край. Отдолу по склона имаше множество тъмни точки - онези, които вървяха напред. Някои махаха на хеликоптера с ръце, някои започваха да бягат, някои оставаха неподвижни.

Хеликоптерът за миг увисваше над тях, чуваше се слабо потракване. После хеликоптерът политаше нататък. Движението му сякаш привеждаше човешките фигурки под общ знаменател: те се успокояваха и замираха.

- Хеликоптерът ще ни откара ли в топлия Край? - попита по-малкото момче.

Мъжът кимна.

- Да, разбира се. В Топлия Край. Ти по-добре легни и поспи, той няма да стигне скоро до нас.

Момчето припълзя до неподвижния си брат, легна върху корема му. На него наистина му се спеше, беше се уморило и премръзнало, докато вървеше зад мъжа. То много пъти беше го викало, молеше го да почака, но той не чуваше... Момчето затвори очи. Далече долу пееха перките на хеликоптера.

- При нас излезе много по-интересно, отколкото във влака - каза момчето, заспивайки.

Мъжът с изненада погледна към него. После към дефилето, където се изсипваше поредният влак.

- Да - съгласи се той. - По-интересно.

"Магнумът", такъв голям и тежък, изглеждаше като играчка при вида на долитащия хеликоптер. Но мъжът все пак го държеше в ръце.

Така беше по-интересно.

-------------------------------------------------------------------------------------

© Сергей Лукяненко, 1993

Превод: Ивайло Динков

Публикува се със съгласието на автора. Да не се използва с търговска цел.

-------------------------------------------------------------------------------------

Сергей Лукьяненко

Поезд в теплый край

1. Купе

- Идет дождь, - сказала жена. - Дождь...

Тихо, почти равнодушно. Она давно говорила таким тоном. С той минуты на пропахшем мазутом перроне, когда стало ясно - дети не успевают. И даже если они пробились на площадь между вокзалами - никакая сила не пронесет их сквозь клокочущий людской водоворот. Здесь, на узком пространстве между стенами, рельсами, оцепленными охраной поездами, все метались и метались не доставшие билета. Когда-то люди, теперь просто - остающиеся. Временами кто-нибудь, не то с отчаяния, не то в слепой вере в удачу, бросался к поездам: зелено-серым, теплым, несущим в себе движение и надежду... Били автоматные очереди, и толпа на мгновение отступала. Потом по вокзальному радио объявили, что пустят газ, но толпа словно не слышала, не понимала... Он втащил жену в тамбур, в очередной раз показал проводнице билеты. И они скрылись в келейном уюте четырехместного купе. Два места пустовали, и драгоценные билеты мятыми бумажками валялись на углу откидного столика. А за окном поезда уже бесновались, растирая слезящиеся глаза, оставшиеся. В неизбежные щели подтекал Си-Эс, и они с женой торопливо лили на носовые платки припасенную минералку, прикрывали лицо жалкими самодельными респираторами. А поезд уже тронулся, и последние автоматчики запрыгивали в отведенные им хвостовые вагоны. Толпа затихла - то ли газ подействовал, то ли осознала, что ничего не изменишь. И тогда со свинцово-серого неба повалил крупный снег. Первый августовский снег...

- Ты спишь? - спросила жена. - Будешь чай?

Он кивнул, понимая, что должен взять грязные стаканы, сполоснуть их в туалете, в крошечной треугольной раковине. Пойти к проводнице, наполнить кипятком чайник - если окажется свободный, или стаканы - если будет кипяток. А потом осторожно сыпать заварку в чуть теплую воду и размешивать ее ложечкой, пытаясь придать чаю коричневый оттенок...

Жена молча взяла стаканы и вышла. Хлопнула защелкой дверь, и он остался один в купе. За окном действительно шел дождь. Мокли придорожные деревья и жалкие, с тусклыми огоньками в окнах домишки. Поезд шел медленно - наверное, приближался к разъезду... "Ничего, - подумал он. И сам испугался мыслей - они были холодными и скользкими, как дождевые плети за окном. - Ничего, это последний дождь. За поездом идет Зима. Большая Зима. Теперь будет лишь снег".

Где-то в глубине вагона звякнуло разбитое стекло. Захныкал ребенок. Послышался тонкий голос проводницы - она с кем-то ругалась. Несколько раз хлопнуло - то ли стреляли из пистолета, то ли дергали заклинившую дверь.

Он осторожно потянул вниз оконную раму. Ворвался воздух - холодный, прощально-влажный. И дождевые капли, быстрые, хлесткие, метящие в глаза. Он высунул голову, пытаясь разглядеть состав. Но увидел лишь длинный выгнутый сегмент поезда - скользящий по рельсам, убегающий от Зимы. "Почему они не взрывают пути? - подумал он. - Я бы непременно взрывал. Или так хорошо охраняют?" Он втянулся обратно в купе, взял со столика пачку сигарет, закурил. Экономить табак не было смысла - запасался с расчетом на сына. А тот остался. Опоздал... или не захотел? Он ведь знал истинную цену билетов... Какая разница. У них теперь всего с запасом.

Вошла жена с двумя стаканами, чистыми, но пустыми. Вяло сказала:

- Кипятка нет... Сходишь позже.

Он кивнул, досасывая мокрый окурок. Дым несло в купе.

- Что там, в коридоре?

- Разбили стекло, камнем. В первом купе, где майор с тремя женщинами.

Жена отвечала сухим, чуть раздраженным голосом. Словно докладывала на каком-то собрании.

- Майор стрелял? - Он закрыл окно и, запоздало испугавшись, натянул на него брезентовую штору.

- Да... Скоро станция. Там заменят стекло. Проводница обещала.

Поезд покачивало, купе судорожно дергалось на каждом стыке.

- Почему они не рвут рельсы?

Он лег на верхнюю полку, посмотрел на жену - та всегда спала на нижней, по ходу поезда. Сейчас она легла, даже не сняв туфли, на скомканном в ногах клетчатом пледе остались грязные следы.

- Потому что это не поможет, - неожиданно ответила жена. - Потому что ходят слухи о дополнительных эшелонах, которые вывезут всех. Каждый хочет на поезд в Теплый Край.

Он кивнул, принимая объяснение. И со страхом подумал, не навсегда ли жена превратилась в такую - спокойную, умную, рассудительную чужую женщину.

2. Станция

Поезд стоял уже полчаса. Временами гудел тепловоз, вагоны подергивались, но оставались на месте. Он пил остывший чай, пытался листать захваченную в дорогу книжку... Бесполезно. Тревога не проходила, и поезд оставался на месте. Жена делала вид, что спит. На всякий случай привык считать, что она лишь притворяется спящей.

Дверь приоткрылась, заглянула проводница. Как всегда, слегка пьяная и веселая. Наверное, ей тоже было непросто устроиться на поезд в Теплый Край.

- Проверка идет, - быстро сказала она. - Местная выдумка... Охрана решила не вмешиваться.

- Что проверяют-то? - с внезапным томительным предчувствием спросил он.

- Билеты. И наличие свободных мест. - Она посмотрела на две незастеленные полки так, словно впервые их увидела. - За сокрытие свободных мест высаживают из поезда.

- У нас есть билеты. На все четыре места, - зло, негодующе отозвалась со своей полки жена.

- Не важно. Должны быть и пассажиры. У вас два взрослых и два детских места. Выпутывайтесь.

- Дверь закрой! - крикнула жена. И повернулась к нему, молча, ожидающе. За окном уже не было дождевых струй. Кружилась какая-то скользкая белесая морось, пародия на снег, тот, настоящий, что уже трое суток догонял поезд.

- Я сейчас, - глухо сказал он. Сгреб со столика билеты - свой и два детских.

- Другого выхода нет? - с ноткой интереса спросила жена.

Он не ответил. Шагнул в коридор, осмотрелся. Все купе были закрыты, проверка еще не дошла до вагона. Из-за соседней двери тихо доносилась музыка. Глюк, почему-то решил он. И оборвал себя: какой, к черту, Глюк, ты никогда не разбирался в классике... Надо спешить.

Автоматчик в тамбуре выпустил его без вопросов, лишь мельком взглянул на билеты в руках. Маленькие оранжевые квадратики, пропуск в Теплый Край.

За редкой цепью автоматчиков, перемешанных с местными охранниками, в чужой форме, с незнакомым оружием - стояли люди. Совсем немного - видимо, допуск к вокзалу тоже был ограничен.

Он прошел вдоль поезда, невольно стараясь держаться ближе к автоматчикам. И увидел тех, кого искал: женщин с детьми. Стоявших обособленно, своей маленькой группой, еще более молчаливой и неподвижной, чем остальные.

Женщина в длинном теплом пальто молча смотрела, как он подходит. На черном меховом воротнике куртки лежали снежинки. Рядом, чем-то неуловимо копируя ее, стояли двое мальчишек в серых куртках-пуховиках.

- У меня два детских билета, - сказал он. - Два.

Женщины вокруг задвигались, и он снова повторил, чуть пятясь к солдатам:

- Два билета!

- Что? - спросила женщина в пальто. Не "сколько", а именно "что" - деньги давно утратили цену.

- Ничего, - ответил он, с удивлением отмечая восторг от собственного могущества. - Ничего не надо. Мои отстали... - Горло вдруг перехватило, и он замолчал. Потом добавил, тише: - Я их провезу.

Женщина смотрела ему в лицо. Потом спросила, и он поразился вопросу: она еще имела смелость чего-то требовать!

- Вы обещаете?

- Да. - Он оглянулся на поезд. - Быстрее, там билетный контроль.

- А, вот оно что... - с непонятным облегчением вздохнула женщина. И подтолкнула к нему мальчишек: - Идите.

Странно, они даже не прощались. Заранее, наверное, договорились, что делать в такой невозможной ситуации. Быстро шли за ним, мимо солдат с поднятым оружием, мимо чужих вагонов. В тамбуре он показал автоматчику три билета. Тот кивнул, словно уже и не помнил, что мужчина вышел из поезда один.

В купе было тепло. Или просто казалось, что тепло - после предзимней сырости вокзала. Дети стояли молча, и он заметил, что на плечах у них туго набитые зеленые рюкзачки.

- У нас есть продукты, - тихо сказал младший. Жена не ответила. Она рассматривала детей с брезгливым любопытством, словно уродливых морских рыб за стеклом аквариума. Они были чужими, они попали на поезд, не имея никаких прав. Просто потому, что имеющие право опоздали.

- Раздевайтесь и ложитесь на полки, - сказал он. - Если что, вы едете с нами от столицы. Мы - ваши родители. Ясно?

- Ясно, - сказал младший. Старший уже раздевался, стягивая слой за слоем теплую одежду. Пуховик, свитер, джемпер...

- Быстрее, - сказала жена.

По коридору уже шли - быстро, но заглядывая в каждую дверь. Щелчки отпираемых замков подступали все ближе. Дети затихли на полках.

- Возраст не тот, - тоскливо сказала жена. - Надо было выбрать постарше...

Дверь открылась, и в купе вошел офицер в незнакомой форме. Брезгливо поморщился, увидев слякоть на полу.

- Прогуливались? - протяжно спросил он. Не то спросил, не то обвинил... - Билеты.

Секунду он вертел в руках картонные квадратики. Потом молча повернулся и вышел. Щелкнула дверь следующего купе.

- Все? - тихо спросила жена. И вдруг совсем другим, жестким, тоном скомандовала:

- Одевайтесь! И выходите.

Он взял жену за руку, погладил. И тихо сказал:

- Могут быть еще проверки. Не все ли равно... Может, нам это зачтется, там...

Смешавшись, он замолчал. Где это "там"? На небе? Или в Теплом Краю?

Жена долго смотрела на него. Потом пожала плечами:

- Как знаешь.

И сказала молча ожидающим детям:

- Чтобы было тихо. У меня болит голова. Сидите, словно вас нет.

Старший хотел что-то ответить, посмотрел на младшего и промолчал. Младший кивнул - несколько раз подряд.

Поезд тронулся. А за стеклом уже падал снег - настоящий, густой, пушистый, зимний.

3. Накопитель

Они стояли вторые сутки. Из окна купе, если встать повыше и заглянуть над соседними поездами, были видны горы. Неправдоподобно высокие, с побеленными снегом вершинами и серыми тучами на перевалах.

- Некоторые идут пешком, - сказал майор. Он заглянул погреться - стекло в его купе так и не заменили. Впрочем, у майора был целый набор "утеплителей" - в обычных бутылках, во фляжках, даже в резиновых грелках. "Там это пригодится", - сообщил майор. Непонятно было лишь, довезет ли он до Теплого Края хоть грамм алкоголя. Сейчас он принес бутылку водки, и они потихоньку пили. Жена выпила полстакана и уснула. "Притворилась", - поправил он себя. А майор, нацеживая в стакан дозу, разъяснял:

- Туннель один, на столько поездов не рассчитан. Говорят, будут уплотнять пассажиров. Пусть попробуют...

Он щелкнул пальцами по кожаной кобуре с пистолетом.

- Я уже говорил с охраной. Последний вагон набит взрывчаткой, если что... Мы им устроим уплотнение. За все уже заплачено.

Залпом выпив, он тяжело помотал головой. Сказал:

- Скорей бы уж Теплый Край...

- А там хорошо? - вдруг спросил с верхней полки старший мальчик.

- Там тепло, - твердо ответил майор. - Там можно выжить.

Он встал, потянулся было за недопитой бутылкой, но махнул рукой и вышел. Жена тихо сказала вслед:

- Скотина пьяная... Полпоезда охраны - да еще и в пассажиры пролезли. Вся армия едет греться.

- Было бы хуже, если бы охраны оказалось меньше, - возразил муж. Выпитая водка принуждала вступиться за майора. - Нас бы выкинули из поезда.

Он полез на верхнюю полку. Лег, закрыл глаза. Тишина. Ни снега, ни дождя, ни ветра. И поезд словно умер... Он повернулся, глянул на мальчишек. Те сидели вдвоем на соседней полке и молча, сосредоточенно ели что-то из банки. Старший поймал его взгляд, неловко улыбнулся, спросил:

- Будете?

Он покачал головой. Есть не хотелось. Ничего не хотелось. Даже в Теплый Край... Он поймал себя на том, что впервые подумал о Теплом Крае без всякой торжественности, просто как о горной долине, где будет тепло даже во время Зимы.

В купе опять заглянул майор. Он казался пьянее, но говорил твердо:

- Разобрались наконец... В каждый поезд посадят половину местных. А половина наших останется здесь. Охрана согласилась...

Майор посмотрел на детей и с ноткой участия спросил:

- Что будете делать? Отправите детей? Мне поручили разобраться с нашим вагоном. Я пригляжу за ними, если что...

Муж молчал. А младший мальчик вдруг стал укладывать разбросанные на полке вещи в рюкзачок.

- Это не наши дети, - твердо сказала жена. - Случайные. И билеты не их.

- А... - протянул майор. - Тогда проще. В соседнем купе трое своих. Вот визгу будет... - И предупредил: - Через двадцать минут поезд тронется.

Дети молча одевались.

- Я выйду гляну, как там... - неуверенно сказал муж.

Он взял со столика билеты детей и порвал их. Розовые клочки закружились, падая на пол.

- Розовый снег, - неожиданно изрек майор. Схватился за косяк и вышел в коридор. Там уже суетились автоматчики, сортируя пассажиров.

- Я выйду, - повторил муж и натянул куртку.

- Не донкихотствуй, - спокойно сказала жена. - Их пристроят. Красный Крест, церковь. Говорят, здесь тоже можно выжить. Главное - прокормиться, а морозы будут слабыми.

Он не ответил. Пошел вслед за словно не замечающими его детьми, увертываясь от снующих по коридору людей.

Снаружи было холодно. Лужи на перронах затягивала ледяная корка. Один поезд уже тронулся, и возле крошечного вокзала стояла растерянная, обомлевшая толпа. Некоторые еще сжимали в руках билеты.

Он шел вслед за детьми, все порываясь окликнуть их, но понимая, что это ни к чему. Он даже не знал, как их звать. Двадцать минут... Какой здесь, к черту, Красный Крест? Какая церковь?

К детям вдруг подошла женщина: рослая, уверенная, чем-то похожая на их мать. Что-то спросила, дети ответили. Женщина посмотрела на них задумчиво, оценивающе... Сказала, и мужчина расслышал:

- Ладно, место еще есть. Пойдемте.

Он догнал ее, взял за руку. Женщина резко обернулась, опустив одну руку в карман куртки.

- Куда вы их?

- В приют.

Глаза у женщины были внимательные, цепкие.

- Предупреждаю, взрослых мы не берем. Только детей. Отпустите.

- У меня билет, я и не прошу... С ними все будет нормально?

- Да.

Дети смотрели на него. Младший негромко сказал:

- Спасибо. Вы езжайте.

Он стоял и смотрел, как они уходят вслед за женщиной. К маленькому автобусу, набитому людьми. Там были только дети и женщины, впрочем, женщин совсем мало.

Рядом прошел солдат с автоматом. Форма опять была незнакомая, чужая. Мужчина нерешительно спросил:

- Скажите...

На него повернулся автоматный ствол. Солдат ждал.

- Этот приют, куда забирают детей... Кем он организован?

- Здесь нет приютов, - ответил солдат. Отвернул автомат в сторону. Продолжил почти дружелюбно: - Нет. Мы здесь стояли месяц, завтра отправка. Приютов нет.

- Но она сказала, - торопливо начал мужчина.

- Приютов нет. Только предприимчивые местные жители. Говорят, что морозы будут слабыми, главное - запастись продовольствием.

Солдат погладил оружие рукой в шерстяной перчатке. Добавил:

- Стрелять бы надо, но приказа нет... Да и не перестреляешь всех.

Мужчина побежал. Сначала медленно, потом все быстрее. Было холодно. Зима уже пришла сюда, раньше снега, раньше морозов.

Он догнал женщину у автобуса. Она вела детей, крепко держа их за руки. Мужчина толкнул ее в спину, женщина качнулась. Он вырвал детские руки, потянул к себе.

Женщина повернулась и достала из кармана пистолет. Маленький, не страшный на вид. Мужчина не разбирался в оружии.

- Уходите! - жестко сказала она. - Или я вас застрелю. Дети уже наши.

- Нет, - хрипло сказал мужчина. Оглянулся, ища поддержки. И увидел, что солдат по-прежнему стоит на перроне, поглаживая автомат. - Не посмеете, - уже спокойнее продолжил он. - Вас пристрелят тоже.

Он повернулся и повел детей от набитого автобуса. Вслед ему тихо, грязно ругались. Но выстрелов не было.

Сразу несколько поездов тронулись с места. У вагонов началась давка. Солдаты не стреляли, они лишь распихивали остающихся прикладами. Кажется, пошел и его поезд. Но это уже было не важно.

4. Перевал

Вначале они обходили мертвых - тех, кто упал сам и кого убили по дороге. Дети пугались, а его мутило от тошнотворного запаха. Его вообще стало мутить от запаха мяса - даже консервированного, сделанного давным-давно, когда о приходе Зимы еще не знали.

Потом они шли прямо. Мертвых стало меньше, а холод не давал телам разлагаться. К тому же дети перестали бояться трупов, да и сил у них стало меньше.

Однажды на привале старший мальчик спросил:

- А золото правда пригодилось?

- Да, - ответил мужчина. - Не знаю, почему его еще ценят...

Золото было зашито в детские куртки. Кольца, кулоны, цепочки, браслет с солнечно-желтыми топазами... Они сказали про золото, когда он пытался обменять свою куртку на сухари - только на сухари или рыбные консервы. Мяса на вокзальном рынке было много, и стоило оно дешево.

Куртку удалось сохранить, только поэтому он еще был жив. В горах оказалось очень холодно, а спать приходилось на еловом лапнике. Спальник или палатку купить было невозможно. Ни за какие деньги или ценности. Зато он купил сухарей, и консервов, и теплые шапки из собачьего меха, и пистолет - настоящее мужское оружие "магнум". Десяток патронов он расстрелял по дороге, учась прицеливаться и гасить мощную, тягучую отдачу. Это оказалось неожиданно легко. Вторую обойму мужчина выпустил по каменистому склону, откуда в них стреляли из дробовика. Они слышали крик, и выстрелы прекратились. Но проверять они не стали.

Третья, последняя обойма ждала своей очереди. Почему-то мужчина думал, что она пригодится.

Когда добрались до снегов, стало совсем трудно. Это был обычный горный снег, а не ледяной шлейф крадущейся по пятам Зимы. Но все равно идти стало гораздо труднее. Мужчина стал чаще сверяться с картой. Перевал, за которым открывался спуск в Теплый Край, был совсем рядом, и только это придавало сил.

Топливо для костра найти было почти невозможно, наверное, все сожгли идущие перед ними. Однажды они легли спать без костра, и на следующее утро старший мальчик не смог встать. Он не кашлял, и жара у него не было. Но подняться он не смог.

Перевал был уже перед ними, затянутый облачным туманом. Мужчина взял старшего на руки и пошел вперед. Младший шел следом, и мужчина рассеянно думал о том, что надо оборачиваться, проверять, не отстал ли ребенок... Но так и не решился проверить. Двоих он унести не мог, пришлось бы выбирать. А больше всего на свете он ненавидел, когда перед ним вставал выбор.

Он шел в тумане, и порой ему казалось, что за спиной слышатся шаги, порой - что шаги исчезли. Мальчик на руках у него изредка открывал глаза. Ему казалось, что он идет уже много часов подряд, но разум холодно опровергал чувства. Он просто не смог бы долго идти со своей ношей.

Когда идти стало легче, он сразу понял, что движется под уклон. Туман вокруг начал редеть неожиданно быстро, над головой проявился вначале мутный, а потом ослепительно яркий, чистый диск солнца. Он сел на снег - мягкий, рассыпчатый, и положил голову старшего на колени. Мальчик уже не открывал глаз, но, кажется, был жив. Потом он услышал позади слабые, вязнущие шаги, и младший сел рядом. Туман разрывался на полосы и таял.

5. Теплый край

Когда туман рассеялся и все стало видно, младший мальчик спросил:

- Это Теплый Край?

- Да, - сказал мужчина и стал рыться в карманах негнущимися пальцами. Вначале он нашел спички, потом сигареты, а после этого понял, что и то, и другое промокло. Тогда он просто устроился поудобнее и стал смотреть.

Склон уходил вниз - вначале полого, затем все более круто. Далеко внизу, ярко-зеленая, цветущая, даже на вид теплая, раскинулась долина. Теплый Край. Там лежал маленький городок, и длинные, блестящие стеклом ряды теплиц, и серые бетонные купола складов. Это действительно был Теплый Край. Маленький, тысяч на десять-двадцать человек, Теплый Край.

Над городком кружил вертолет - ярко раскрашенный, нарядный. Мужчина удивился этому, но потом понял, что здесь камуфляж не нужен.

Туннель, через который шли в Теплый Край поезда, выходил из гор перед глубоким ущельем. Через него был перекинут мост - когда-то длинный и красивый, а сейчас уродливо взорванный посередине. Из туннеля как раз выходил очередной поезд. На остатках моста он начал сбавлять ход, но было уже поздно. Вначале тепловоз, а за ним и вагоны зеленой железной змеей заструились в ущелье. Там, на дне, пронизанная струями горной реки, громоздилась куча мятого, горелого железа. Вагоны сыпались на нее, но звука на таком расстоянии почти не было слышно. Только легкие похлопывания, похожие на вялые аплодисменты.

Мужчина посмотрел на младшего мальчика. Тот не видел, как падает поезд. Он смотрел на вертолет, который медленно летел вверх над склоном, ведущим к Теплому Краю. Ниже по склону было множество темных точек - те, кто шел впереди. Некоторые махали вертолету руками, некоторые начинали бегать, некоторые оставались неподвижными.

Вертолет на мгновение зависал над ними, доносилось слабое постукивание. Потом вертолет летел дальше. Движение его словно приводило человеческие фигурки к общему знаменателю: они успокаивались и замирали.

- Вертолет отвезет нас в Теплый Край? - спросил младший мальчик.

Мужчина кивнул:

- Да, конечно. В Теплый Край. Ты лучше ляг и поспи, он не скоро до нас доберется.

Мальчик подполз к неподвижному брату, лег ему на живот. Он действительно хотел спать, он замерз и устал, когда шел за мужчиной. Он много раз окликал его, просил подождать, но тот не слышал... Мальчик закрыл глаза. Далеко внизу пели вертолетные винты.

- У нас получилось куда интереснее, чем на поезде, - сказал мальчик, засыпая.

Мужчина с удивлением посмотрел на него. Потом на ущелье, куда вываливался очередной поезд.

- Да, - согласился он. - Интереснее.

"Магнум", такой большой и тяжелый, казался игрушкой при взгляде на подлетающий вертолет. Но мужчина все-таки держал его в руках.

Так было интереснее.