Още един сонет от Стефан Маларме (1842-1898), в още по-лош превод.
Je ne viens pas ce soir vaincre ton corps, ô bête En qui vont les péchés d'un peuple, ni creuser Dans tes cheveux impurs une triste tempête Sous l'incurable ennui que verse mon baiser: Je demande à ton lit le lourd sommeil sans songes Planant sous les rideaux inconnus du remords, Et que tu peux goûter après tes noirs mensonges, Toi qui sur le néant en sais plus que les morts: Car le Vice, rongeant ma native noblesse, M'a comme toi marqué de sa stérilité, Mais tandis que ton sein de pierre est habité Par un coeur que la dent d'aucun crime ne blesse, Je fuis, pâle, défait, hanté par mon linceul, Ayant peur de mourir lorsque je couche seul. |
Тази вечер при теб идвам нè да надвия зверско тяло събрало греха на народ, ни в косите нечисти да черпя стихия на уста с нелечимо скърбящия плод. От леглото ти искам сън тежък без спомен под завеси от писък на съвест трептящ, за да сетиш лъжите със вкус чер-отровен, веща повече в мир и от смъртния плащ. Че Порокът, гризящ мойто знатно рождение, ме беляза кат тебе с безплоден печат, докато е гръдта ти гранитен палат за сърце нè под власт на зъба-престъпление, бягам блед аз, преследван от своя саван, ужасèн, че ме чака смърт легна ли сам. |
Макар и все още да не съм внесъл поправки в предния превод (Лятна тъга), приемам критики и към този. По мое лично мнение най-голямо е разминаването във втора строфа.
© Тошко All rights reserved.