Аисты

Небо этого дня ясное,

Но теперь в нем броня лязгает.

А по нашей земле гул стоит,

И деревья в смоле, - грустно им.

Дым и пепел встают, как кресты,

Гнезд по крышам не вьют аисты.

Колос - в цвет янтаря, успеем ли?

Нет! Быходит, мы зря сеяли.

Что ж там цветом в янтарь светится?

Это в поле пожар мечется.

Разбрелись все от бед в стороны.

Певчих птиц больше нет - вороны.

И деревья в пыли - к осени,

Те, что песни могли, - бросили.

И любовь не для нас, верно ведь?

Что нужнее сейчас? Ненависть.

Дым и пепел встают, как кресты,

Гнезд по крышам не вьют аисты.

Лес шумит, как всегда, кронами,

А земля и вода - стонами.

Но нельзя без чудес - аукает

Довоенными лес звуками.

Побрели все от бед на Восток,

Певчих птиц больше нет, нет аистов.

Воздух звуки хранит разные,

Но теперь в нем броня лязгает.

Даже цокот копыт - топотом,

Если кто закричит - шепотом.

Побрели все от бед на Восток,

И над крышами нет аистов.

Щъркели

Небето този ден бе ясно,

но сега в него броня дрънчи.

А по земята тътен се стеле

и дърветата в смола – тъжно им е.

Дим и пепел се изправят като кръстове

и гнезда по покривите не вият щъркелите.

Класовете – с цвят на кехлибар, ще успеем ли?

Не! Изглежда напразно сме сяли!

Какво е това в кехлибара, цвете ли?

Това е в полето пожар, който се мята!

Разбягаха се всички от бедата – встрани

Пойни птици вече няма – само врани!

И дърветата в прах – все едно е есен.

Тези, които можаха, песните захвърлиха.

И любовта не е за нас, нали така?

Какво ни е нужно сега? Ненавист!

Дим и пепел се изправят като кръстове

и гнезда по покривите не вият щъркелите.

Гората шуми, както винаги с короните,

а земята и водата - със стонове.

Но без чудеса не може – откликва

със звуци довоенната гора.

Помъкнаха се всички на Изток.

Пойни птици вече няма, няма щъркели!

Въздухът пази звуци различни,

но сега, в него броня дрънчи.

Даже чаткането на копитата – като тропот гърми.

Ако някой закрещи – прави го шепнешком.

Помъкнаха се всички на Изток...

И над покривите вече няма щъркели!