Ангел бях, а може би и дявол, не знам аз сега, но със сигурност видях как едно подобие на мен с ангелска душа, в летния зной на деня, приседна на камък под дебелата сянка на вековното дърво с името Любов. В ръката си държеше роза и галеше я нежно с поглед, а тя разцъфна до няма и къде. В миг реши, ще къса! Цвят по цвят къса и реди: "обича ме, не ме обича, обича ме, не ме обича".
И така, къса и реди, хвърля във краката си аления цвят на свежата роза, а зад гърба си и зад тази роза оставя послания любовни, скрити и. разбира се. не видяни. А розата я заболя и на мястото на всеки отскубнат цвят се отронваше сълза, търкулваше се надолу и галеше неговата ръка. Тогава той разбра! "Тя явно ме обича". И за малко спря, а розата по-щастлива от всякога засия. Понечи от ръка в ръка да я прехвърли, може би дори да я прегърне, но пръстите му попаднаха на нейните бодли! Остра болка го прониза и той мигом я захвърли, погледна я с лоши очи, а тя сякаш му каза: "ти пък защо ли късаш с дяволски ръце, та т ...