На прага на живота си всеки се пита какъв ще бъде след десет, двадесет или повече години. Всеки тайно се надява, че ще успее да постигне целите си, че ще е доволен от живота си, че ще е щастлив. Но всъщност понякога ние сме ужасени от това бъдеще. Ужасени сме от това, че то може да не протече по плана ни (както става почти винаги). Хората правят планове за бъдещето си, но много малко от тях стават истина. И тогава хората скърбят, скърбят, сякаш са изгубили нещо, което им принадлежи. Те не просто губят мечтите си, те губят целия си живот в опит да изпълнят плана си. Дори понякога, в опит да избягаме от бъдещето, ние забравяме, че съществуваме сега, точно в този момент. Забравяме да живеем. Това е едно от проклятието на човечеството - забравяме да ценим това, което имаме, докато търсим нещото, от което не се нуждаем наистина. Понякога хората харесват идеята да бъдат нещо, защото звучи добре или изглежда бляскаво и достойно, но всъщност не го искат. Има и един тип хора, които просто не могат да задоволят с малко. Колкото повече получават, толкова повече искат, а така човек никога не е щастлив, защото никога не е доволен.