Червените карамфили

          Беше онази паметна 1990 година. Време на ентусиазъм и еуфория от предстояшите първи свободни демократични избори. Митинги, шествия,

опиянение!... Сега поглеждайки от пиедестала на настоящата си възраст, се виждам – млада и вдъхновена, изпълнена с непоколебима вяра в утрешния

по-добър ден.Бях прегърнала с цялото си сърце идеятя за новата демокрация.

Макар, че никога не парадирах с това, аз горях с пламъка на очакваните промени.

        Една вечер се отбивам в дома на баща ми. Разпалено започвам да му разказвам за намерението си да се включа в предизборната агитация. Той ме поглежда с почуда:

    -    Ти сериозно ли говориш?

    -    Разбира се! – отговарям уверено, макар, че долавям упрек в очите му.

    -    Виж какво, дъще, разбирам вълнението ти. Познавам това приповдигнато настроение – познавам обаче и болката от разочарованието

и неговото последствие. Политиката не е за всеки, защото всъщност, в повечето случаи, е мръсна и коварна игра.Познавам твоята  емоционалност  и чисто сърце. По-добре бъди такава, каквато си! В нея няма романтика, без

която ти не можеш да живееш.Ти си за друга среда, тази ще те унищожи, мила.Пък познаваш и моята идиология и разбирания. Трудно бих те възприел

точно в такава светлина, но ти си знаеш. Никой няма право грубо да се намесва в разбиранията на другите, колкото и да не ми е приятно. Действително идва нов повей в политиката, но не бързай! Ориентирай се в новата обстановка, за да няма после разочарование! Аз доста дълго отпивах от горчилката, заради смелостта и вярата си. Знаеш, че и баща ми, дядо ти Коста, си разби главата с Червената идея. Искам само едно нещо да приемеш от мене – всички от нашият род досега, са вървели в редиците на Дядо Благоев. Макар, че отдавна съм извън тях, не по мое желание, аз никога няма да отстъпя от идеологията си.

     -   И какво ти донесе тя?

-   Няма никакво значение.

Не, татко! Ако ти си простил, аз още нося обидата в себе си. Никога няма да забравя, когато цялото ни семейство, натоварено на конската каруца, напусна завинаги родното огнище, гонено от обстоятелствата.

-     Казах да внимаваш! Познавам те! Сърцето ти винаги  изпреварва ума!

-          Добре, добре. Ще внимавам. И въпреки моите убеждения, искам да ти 

кажа, че се възхищавам на твоята преданост и последователност. Не червените книжки, с които се отваряха много  врати, а горещите сърца на моите

 предшественици, ми изпращат сега посланията си. Аз съм твоя предана

дъщеря!

     -      Стига, стига! По-сериозно и по-разумно гледай на нещата!

 -      Аз пък, за да ти докажа, че съм се вслушала в съветите ти, преди да

отида да гласувам, ще дойда да ти поднеса червени карамфили! Татко ме поглежда, без да обръща внимание на въодушевлението ми. Не казва нищо повече. Само две големи сълзи се търкулват по бузите му.

     Аз го прегръщам. Целувам го и го оставям сам в празната къща.

     Точно преди седем години мама си беше заминала от този свят.

      Прибрах се вкъщи и скоро забравих за разговора. Всеки живее своя живот.

 Това е природен закон..

      На следващия ден татко почина. Беше 13 юни 1990 година. Тогава, на входната врата, не знаех, че се разделяме за винаги. Татко беше все още здрав и жизнен човек. Не мога да приема, че  вече си е отишъл.Раздялата ми с него

остави болезнена следа в сърцето ми.Той беше не само мой баща, но искрен и предан приятел.

        Когато на следващия ден трябваше да застана до ковчега с тялото му, аз носех голям букет от червени карамфили. Наведох се и обгърнах лицето му с

огнените цветя. После се изправих и дълго мълчаливо разговарях с него.

        Карамфилите ме гледаха от ковчега с големите си червени очи и се прощаваха с мен, вместо него.