Душата ми
Душата ми изкрещя в тъмното - самотна, отречена, зла...
Душата ми избяга в отвъдното и остави сърцето ми само на света.
Душата ми, невинна и грешна, въргаляше се нежелана в пепелта.
Едни черни нокти я сграбчиха и я изтръгнаха, от мене, от моя свят.
Сега нозете стъпват - надрани от гоненето на вятъра, в огнището с изгоряли чувства. И търсят път към спасението, верният път към бъдещето.
А душата нещастна и захвърлена в пепелта като ненужна вещ, дишаше тежко, губеше смисъла и желанието да живее.
Сърцето се блъскаше отчаяно и бездиханно в стените на моя кошмар, влюбено безнадеждно в убиеца си... то готово бе отново да прости...
Отвън се чуваха колите, крачките на забързаните хора... Всичко това вече нямаше смисъл, дори светлината бе наказание за него.
Вече съм на двадесет години и "половина". Чукам на вратата на трийсетте, а стъпвам толклова неуверено и ме е страх, повече от мъничко дете.
В мен жена дали ще се роди?
А посока ще открия ли - не зная.
Душата ми прогонена от теб, заплака, в безтегловността на нещастието си, в което можеше да се побере цяла една вселена. Никой ръка не й подаде, никой не се опита да я утеши или да я убеди да се върне обратно...
Но на мен не ми тежеше. Никой на сериозно не ме взема... и какво от това?
Човек сам си е цар и роб, сам чертаел съдбата си той...
Нямах сили да почувствам нищо. Нямах и с какво да чувствам.
Умът ми тотално се обърка и спря наплива на мисли в главата ми.
Сега съм празна, сама и нежелана.
Сега съм не просто сянка, а измама.
Сега съм машина без чувства и право на мнение.
Сама ще кова съдбата си, без дори да съм положила основите.
Кой ще дръзне да ме унижава?
Кой ще дръзне да ме "мачка"?
Кой ще дръзне? Кой?
А душата ми, горката... дано сама намери път към Рая!
Аз се налага да остана, а и място за мен, предполагам си запазил в АДА!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© ГАЛИНА ДАНКОВА Todos los derechos reservados
