Душата ми изкрещя в тъмното - самотна, отречена, зла...
Душата ми избяга в отвъдното и остави сърцето ми само на света.
Душата ми, невинна и грешна, въргаляше се нежелана в пепелта.
Едни черни нокти я сграбчиха и я изтръгнаха, от мене, от моя свят.
Сега нозете стъпват - надрани от гоненето на вятъра, в огнището с изгоряли чувства. И търсят път към спасението, верният път към бъдещето.
А душата нещастна и захвърлена в пепелта като ненужна вещ, дишаше тежко, губеше смисъла и желанието да живее.
Сърцето се блъскаше отчаяно и бездиханно в стените на моя кошмар, влюбено безнадеждно в убиеца си... то готово бе отново да прости...
Отвън се чуваха колите, крачките на забързаните хора... Всичко това вече нямаше смисъл, дори светлината бе наказание за него.
Вече съм на двадесет години и "половина". Чукам на вратата на трийсетте, а стъпвам толклова неуверено и ме е страх, повече от мъничко дете.
В мен жена дали ще се роди?
А посока ще открия ли - не зная.
Душата ми прогонена от теб, заплака, в бе ...