Крачеше през безславния път към самотата. Нищо не можеше да промени желанието й да бъде единак, както в света, така и в болката и тъгата. Нищо не би могло да се изпречи на пътя към страданието, който бе предприела... и все пак отрицанието й събуди отдавна погубено сърце, което бе забравило да обича и се бе потопило в забравата на безвремието. Топлината на сълзите събудиха стария тътен в мислите и пулсът във вените се засили. Сетивата казваха, че това е правилния път. Говореха за съпричастност и тъга. Говореха за самота и споделеност на чувствата. Щяха да я накарат да забрави написаното в дневника, който носеше от онова сбогуване. Щяха да бъдат първопричината за всички усмивки от тук до края на пътя. Щяха да бъдат истински...

Дневникът... носеше го в себе си, като Библия, за да си напомня онзи грях, който бе допуснала да попие в сърцето й. Отровата, която дари, не беше дори и малка частица от отровата, с която заливаше мислите си, докато се самобичуваше. Никога нямаше да си прости. Никога нямаше да забрави сбогуването. Никога...

Черният цвят я бе покрил, както никой обичай не би я накарал да страда. Косите й почерняха, очите й черни гарвани само виждаха, усмивките й напомняха за самота, а когато говореше, изпод устните й излизаше студенината на празното тяло.

"Колко мъка има в гърдите й, Господи! - промълви сърцето, туптящо от притеснение. - Искам да видя радост и любов в очите ти, малко дете!"

Не бе виждала до днес умиращо сърце да се усмихва. Не бе достатъчно вярваща, за да се помоли за спасението му, но мислите й бяха насочени към него. Усмихна му се като малко дете на новата си кукла, а очите й блеснаха.

Сърцето осъзна, че е време да нанесе своя удар и да се настани дълбоко в тялото й. От днес тя ще има сърце, с което да обича, да се усмихва и да вижда залезите.

От този миг, в който сърце и тяло отново бяха едно, болката се засили, и както тя страда досега, сърцето изстрада всичко наново, за да настигне тялото и очите, в които прозираше мрак.

- Защо си мрачна? - попита я сърцето

- Защото излъгах!

- Нима не обичаше?

- Напротив, обичах с цялата си душа!

- Защо го направи?

- Защото обичах!

- Не разбирам?!

- Прекалено силно обичах. Толкова силно, че забравих коя съм. Забравих, че никой на света не може да ме задължи да обичам, а аз карам другиго на сила. Прекарах дълги дни в заблуда и лъжи... лъгах дори и себе си. Лъгах себе си и душата си.

- Не плачи!

- Знаеш ли, липсва ми всичко онова от преди! Дори времето, когато плачех, обвинявайки себе си, че съм нищо, ми липсва. О, как бих се смяла сега на думите си, как бих проклинала себе си, ако още веднъж ги изрека!

- Тогава живей!

- Миналото... не мога да го забравя!

- От днес имаш мен! Позволи ми да бъда миналото и да деля настоящето с теб. За бъдещето по пътя ще видим...

- Знаеш ли, усмихна ме! Дори в тъгата ми, ти... ти си пълно с любов...

- Не плачи... и аз не харесвам сбогуванията, но те са част от живота... позволи си тази последна сълза и продължи с мен напред... води с мен диалозите, които си водела преди... гледай с моите очи и показвай ми световете си... обичай ме, защото аз те обикнах, преди да те опозная...

Усмихна се и продължи, докато сълзите й капеха по якето...