Крачеше през безславния път към самотата. Нищо не можеше да промени желанието й да бъде единак, както в света, така и в болката и тъгата. Нищо не би могло да се изпречи на пътя към страданието, който бе предприела... и все пак отрицанието й събуди отдавна погубено сърце, което бе забравило да обича и се бе потопило в забравата на безвремието. Топлината на сълзите събудиха стария тътен в мислите и пулсът във вените се засили. Сетивата казваха, че това е правилния път. Говореха за съпричастност и тъга. Говореха за самота и споделеност на чувствата. Щяха да я накарат да забрави написаното в дневника, който носеше от онова сбогуване. Щяха да бъдат първопричината за всички усмивки от тук до края на пътя. Щяха да бъдат истински...
Дневникът... носеше го в себе си, като Библия, за да си напомня онзи грях, който бе допуснала да попие в сърцето й. Отровата, която дари, не беше дори и малка частица от отровата, с която заливаше мислите си, докато се самобичуваше. Никога нямаше да си прости. Нико ...