3 min reading
Крачеше през безславния път към самотата. Нищо не можеше да промени желанието й да бъде единак, както в света, така и в болката и тъгата. Нищо не би могло да се изпречи на пътя към страданието, който бе предприела... и все пак отрицанието й събуди отдавна погубено сърце, което бе забравило да обича и се бе потопило в забравата на безвремието. Топлината на сълзите събудиха стария тътен в мислите и пулсът във вените се засили. Сетивата казваха, че това е правилния път. Говореха за съпричастност и тъга. Говореха за самота и споделеност на чувствата. Щяха да я накарат да забрави написаното в дневника, който носеше от онова сбогуване. Щяха да бъдат първопричината за всички усмивки от тук до края на пътя. Щяха да бъдат истински...
Дневникът... носеше го в себе си, като Библия, за да си напомня онзи грях, който бе допуснала да попие в сърцето й. Отровата, която дари, не беше дори и малка частица от отровата, с която заливаше мислите си, докато се самобичуваше. Никога нямаше да си прости. Нико ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up