Обожавам картите си Таро. Да си призная, не обичам толкова да гледам на тях, но ми харесва да ги гледам, да ги държа в ръце, да размишлявам върху образите на тях. Онзи ден разсеяно разбърквах тестото на Рьорих, докато един вид медитирах, тъй като минаваше полунощ, а не можех да заспя. Без да осъзнавам, се бях втренчила в Номер XVIII от Голямата Аркана, картата на име Луна. Картинката специално в това тесте е на жена на неопределена възраст с глава наклонена настрани, чиито очи са извърнати или може би затворени, с пръсти леко докосващи челото. Замечтана ли е? Опитва ли се да си спомни нещо? Или просто има главоболие? Огледах се около себе си и погледът ми попадна на огледалото близо до мен, или по-точно на отражението в огледалото. Видях себе си там, със скръстени крака на пода, с тестето в полата ми, с брадичка подпряна на ръката и изглеждах замислена.

За тези от нас, които живеят на брега,

Застанали на постоянния ръб на решенията

Решителни и сами

За тези от нас, които не могат да се насладят

На мимолетни мечти за избор

Сеещи настояще, за да жънем бъдеще

Като хляб в устите на децата ни,

За да може техните мечти да не отразят смъртта на нашите

Луната е сложна карта. Никога не съм я харесвала. Свързва се с няколко реди ключови думи: мечти - илюзии - въображение - измама, а също и безпокойство - тревога - кошмари. О да, и страх. Внезапно ми хрумна, че жената на картинката под лунните лъчи съм всъщност аз.

След като претърпях мозъчно сътресение през октомври 2008, открих съвсем нови измерения на тези думи. За пръв път започнах наистина да вярвам, че "единственото нещо, от което човек трябва да се страхува, е самият страх." Когато бях малко дете, тръпнех от упреците на родителите ми. В училище децата много ме тормозеха и ме беше страх от тях. В гимназията вече бях решила, че съм чудовище и това ме ужасяваше. От тогава насам съм надраснала това заблуждение, но не и страховете си. Те просто добиха нови имена и нови лица.

Аз обаче оцелях. Това, което преди ме плашеше, сега е зад гърба ми и едва си спомням някои от онези, от които ме побиваха тръпки. На пет това беше учителката ми в градината; сега от време на време я виждам на улицата и се усмихвам на себе си и се чудя как някога съм можела да мисля за тази груба матрона с опнато лице като за най-страховития фактор в живота ми.

Страхът не е самостоятелна идея. Винаги се съпровожда "от", което осъществява връзката между причина и ефект. Причината е потенциална или надвиснала опасност, а ефектът - гореспоменатите студени тръпки. Уникалната част на страха обаче е липсата на пропорция в тази връзка. Някои неща като земетресения или бедствени бури са универсални, защото и страхът от смъртта е универсален. Повечето не са.

Добре осъзнавам, че страхът не е популярна тема. Твърде близка е до сърцата ни. Той е един таен демон, с който всички ние лично познаваме и чието съществуване страстно се отрича или пренебрегва. Страховете се като старо бельо: нещо интимно, което не обичаме да споделяме или да показваме на другите. Ключовият фактор тук е, че страхът ни прави уязвими. Често казвам, че има два велики инструмента на манипулацията: единият е страх, другият - желание. Научи какво е най-близко до сърцето на някого и имаш ключа контрола над него.

За тези от нас на които бяха белязани със страх

Като тънка линия в средата на челата ни

Научени да се страхуваме с майчиното мляко

Защото, чрез тази илюзия за малко сигурност да открием,

Тежките на сцената се надяваха да ни накарат да замлъкнем.

Никога не съм полагала усилия да отичам позицията си по отношение на религията. 'Die Religion ist das Opium des Volkes', е казал Карл Маркс. Религията няма острие и не може да стреля, но все пак е оръжие, точно и смъртоносно. Умът управлява ръката. Нашите желания и страхове управляват умовете ни, а религиозните лидери знаят как да го използват за техни цели. Христианските смъртни грехове и десетте божи заповеди щяха да бъдат нищо, ако не бяха солидно подплатени със страха от безкрайни мъки след смъртта. Колко от нас могат да пристъпят напред и да кажат с чисто сърце, че никога не са се стряскали от строгите проповедници и техните обещания за огън и жупел? Хората не се страхуват от Ада защото съществува, а защото може и да е така.

Причината репресивни религии като християнството и юдаизмът да са така широко разпространени, е че те работят добре за масите. Обикновеният народ не е високо образован или много умен, а най-лесният начин да прокараш идея сред него е да им дадеш кратък преразказ за една всемогъща сила и да оставиш въображението им да попълни дупките. Хората, които се страхуват, могат да бъдат манипулирани, могат да бъдат подчинени. Те ще изпълняват, ще направят всичко, само и само да им се обещае тихо пристанище. Именно страхът превръща хората в овце.

Винаги съм била почти горда, че съм скромен човек. Не че не искам да печеля повече пари или да имам по-голяма къща, или да се обградя с лукс. Чертата на моята премерена амбиция е, че като имам достатъчно колкото да се издържам, няма за какво толкова да бера грижи. Нищо дълбоко в мен ми казва, че ако се надявам на повече, получа повече, свикна на повече, мога да го изгубя и се ужасявам от това. Страхът си играе с несигурността.

А когато слънцето изгрява се страхуваме, че може да не се задържи,

Когато слънцето залязва се страхуваме, че може да не изгрее сутринта

Когато стомасите ни са пълни се страхуваме от лошо храносмилане

Когато стомасите ни са празни, се страхуваме, че повече никога може да не ядем

Когато обичаме се страхуваме, че любовта може да изчезне

Когато сме сами се страхуваме, че любовта никога няма да се върне

А като говорим се страхуваме, че думите ни могат

Да не бъдат чути, или приети добре

Не казвам, че страхът е лошо нещо като цяло. Напротив, ако не беше той, щяхме да поемаме повече рискове и да се забъркваме в ситуации, които могат да ни съсипят. Той е нашата вградена защита от лошата ни преценка. Обаче този невидим щит е точно толкова интелигентен, колкото сме ние. Защото, преди всичко друго, най-важният въпрос е: контролираме ли страха? Или му позволяваме той да ни контролира?

Трудно е човек да помни и да си припомня когато трябва, че страхът е само фактор. Не можеш да го вижиш, не можеш да го докоснеш, не можеш да го помиришеш - само да го усетиш. Той е толкова реален, колкото сами му позволим. Като си мисля за живота си, сега зная, че ако не ме беше било страх, щях да постъпя по друг начин, да постъпя различно, да поема по друг път. Именно страхът ме караше да си мисля, че нямам избор. Какво щеше да бъде ако страхът не бе бил фактор?

А когато мълчим,

Пак ни е страх.

Това не мога да кажа.

--------------------

Стиховете в курсив са превод на стихотворение от Одри Лорд, американска поетеса. Оригинал на http://www.interactivetheatre.org/resc/litany.html