В тази статия, както обикновено се случва в пространството на благочестивите ми и справедливи съдии, ще бъда пространно оплют от вечно празнуващия космополит, за който истината е равнозначна на душевния му кеф. А душевният кеф на човека се състои във материализирането на прищявките му.
Той не понася или не разбира „закостенелите“ дребни предразсъдъци на консервативно настроеното население, понеже дърпат щепсела на кефа му. Така е било, така и ще бъде.
Всяка година в Северна Америка, както и във целият „свободен“ от предразсъдъци Запад се започва подготовката за празника Хелоуин през октромври. Искам да отворя една скоба и да ви кажа, че нямам намерение да описвам произхода му – установих, че никого не го е еня за езическия му произход, защото, за да те еня, първо трябва да стигнем дотам и да приемем, че не сме езичници, ама можем ли…
Да се разграничим от това, защото ако тръгнем по тая хлъзгава и наклонена плоскост, ще излязат доводите затова как съвременния Хелоуин няма нищо общо с корените на езическите традиции на келтите, а от там ще произлязат още повече спорове, а това не е никому полезно.
Интересното при тоя празник е следното – човек претендира да е различен, да е бунтар, но не осъзнава, че всички са като него, всички празнуват това безобразие (има ли нещо образно в една мумия) и са всичко друго, ала не и бунтари. Бунтарът всъщност се оказва не някой друг, а този, който не празнува тая гротеска. Защото е като игличката в купата сено.
„Айде сега, като дете не сте ли се плашили с нещо страшно?“ – Плашили сме се, но това е идвало по един съвсем естествен за детето начин, било е част от изучаването на света. То е трябвало да разбере от кое изпитва страх, защо изпитва страх, да осъзнае кое е грозно, с какво е грозното – грозно, страшното – страшно, и защо – смъртта е неестествена за него. По такъв начин постепенно, дори и да няма все още назряла чувствителност към темата за нашите покойници, детето я изгражда. И това е много важно за подрастващия човек.
На мен лично въобще не ми е забавно. Разбира се, това е защото съм закостеняла консерва без чувство за хумор! И все пак, аз не намирам нищо красиво в тоя празник, той не е празник на живота, а празник на смъртта!
Да не говорим за духовните измерения на Хелоуин и за това какъв народ сме или по-точно какъв трябва да сме като православни християни. Но от тук вече чувам възклицанията и обвиненията във фанатизъм. Ако обвинявате обаче мен, имайте предвид, че обвинявате и предците си, които са познавали само Христа и не са били и чували са вашия Хелоуин. Техният поглед е бил насочен към Възкресението и Животът, а не към смъртта и тлението.
Поради стечение на обстоятелствата живея в Северна Америка. Тук на всяка крачка има обесени мумии, обесени вещици със светещи очи или просто обесени простосмъртни. Всички мои приятели биха възкликнали вкупом, че в това няма нищо кой знае какво страшно, то е просто една игра.
А имате ли приятел, който се самоубил? Може би някои от по-консервативните ви приятели има приятел или близък, който е свалил от въжето и в момента, в който вие се „веселите“ той плаче. Може би пък вашият приятел е стискал ръката на болната си майка преди да почине, и докато вие стискате излизащи от земята кости, той ридае.
Може би братът на вашия приятел е умрял в катастрофа, а сега вие се радвате на боята наподобяваща прясна кръв и забитата в багажника отрязана глава на човек „разкрасила“ автомобила на съседа ви и докато вие се шегувате, той стене. Може би приятелят ви е плакал за баба му, която го е отгледала, и пред кръста на гроба ѝ я е жалил, докато вие поругавате кръста и се забавлявате с мъртвите сред това своего рода ново обществено гробище пред жилищния ви комплекс. Може би, може би…
„Аре бе, да не мислиш, че само ти имаш свои близки покойници“? Там е цялата трагедия. Ние сме охладнели към святото, което е паметта към ближните, нямаме никакво отношение към смъртта на роднини и приятели. Каквото било – било! Всеки живее и умира, и толкоз. Това е наистина груба езическа мисъл от която се е появил тоя “весел водевил”: ако са починали наскоро, ще потъгуваме малко и ще ни „мине“. Сложете си ръка на сърцето и се запитвайте дали е така! А ако се отнасяме така с близките си покойници, какво остава за живите?…
Александър Алексиев
© Александър Todos los derechos reservados
без тикви и украси... / из американски мъдрости /