Защо трябва да започваме да говорим за криза само когато с ужас забележим, че джобът ни изтънява, когато мизерните ни спестяванията все повече и повече  се топят, като докоснат от слънцето сняг, когато започнат поголовните съкращения на работните места или борсите да се сриват тотално, когато започнат масовите безредици, демонстрации и стачки, когато не сме в състояние да си плащаме сметките, тока, водата, храната или да  изплащаме кредитите си, когато не можем да покрием елементарните си нужди дори?! Защо само тогава?!...

   Когато  съвсем осезаемо започнем да усещаме безмилостните удари на случващото се по гърба си, тогава вече крещим неистово:”Има криза!” Нима?! А кога ще започнем да говорим за съществуващата от години криза във взаимоотношенията по между ни, за отчуждеността ни един от друг, за студенината ни, за безчувствеността ни, за зейналата  дълбока пропаст между хората, погълнала не един и двама в бездънната си паст? За омразата дори в семейството, а какво остава да погледнем с добро око на съседа, колегата, на другите народи? Когато му дойде времето ли?! Еми, ето го, дойде! Отдавна вече е дошло, но всеки се прави, че не го забелязва, че  се е настанило между нас и ни гледа с огромно и от ден на ден с все по-нарастващо недоумение, заради всичко онова, което безочливо вършим. Докога за движещо през живота ни и мотивиращо ни за всичко кредо ще ни служи поговорката: ”Я не сакам мене да ми е добре, сакам Вуте да му е зле!”? Докога ще гримасничим и ще се превиваме от жлъч само защото ни се струва, че има хора, които са по-добре от нас и всичко тяхно ни изглежда далеч по-примамливо и по-хубаво от нашето, вместо да се порадваме на придобитото от тях заедно? Сезам отдавна вече е разтворила широко врати и в нея в изобилие има всичко за всеки, но съседът пак е бил там преди нас и пак е взел нещо по-добро като че ли. Докога ще си лицемерничим в очите, а в гърбовете ядно ще се плюем до насита?! Quo vadis, бе, народе?! Къде остана състраданието, милостта, любовта?! Защо тези чувства отдавна ги изхвърлихме от сърцата си като непотребни и дори ги заличихме и от речника си? Защо се сещаме да живеем истински само когато усетим, че е наближил краят на земния ни път?! Защо само тогава се сещаме за нещата, които сме искали, но не сме направили по ред причини?! Защо само тогава имаме желание да прегърнем целия свят и да направим нещо добро?!...

   Защото през целия ни съзнателен живот нещо не ни е достигало, за да се почувстваме цялостни и завършени, нещо, за да бъдем истински, за да го правим всеки път с желание, всеки един ден от съзнателния си живот. Нещо толкова мъничко и лесно изпълнимо.

   Никак не е трудно да ставаш сутрин с усмивка на лице и да направиш нещо дребно, за да накараш и друг да се усмихне. Един поздрав, когато срещнеш някого на улицата, и вече си направил нечий ден красив. Едно ”Благодаря!” и си дал криле някому да полети, направил си го значим в собствените му очи. Да поспреш и да послушаш за малко искрения смях на детето, вместо отчуждено и пренебрежително  да му кажеш, че нямаш време за него, нали си му купил всичко, за да не те занимава. ”Децата са нашето бъдеще!”- що за гола фраза, наивно и безрезултатно мъчеща се да изкупи нашето безхаберие по отношение на децата ни. Все бързаме, нямаме време за никого, защото самите ние се чувстваме самотни и неразбрани, отхвърлени, защото преди всичко не разбираме и не приемаме себе си, а после отричаме със замах идеята за чуждата помощ само защото самите ние не се сещаме да предложим своята, а често пъти дори няма и какво да предложим. Страхуваме се да погледнем навътре, в нас самите, защото знаем какво ще видим, защото знаем, че то ще ни отврати, но сме такива само защото досега така сме оцелявали, неприемайки друг начин за съществуването си. Ще видим как злобата и завистта е разяла като тумор целия ни организъм, докато се опитваме да прехвърлим вината за всичкото зло по света върху някой друг, само и само да не поемем ние отговорността за заобикалящото ни, което пак е сътворено от нас. Безразличието е като мухъл и вече е обхванало целия свят, а петното расте с всеки изминал час и добива все по-застрашителни размери. Отровата на ненавистта се е загнездила у всеки един от нас, тя е наложила отпечатъка си и върху лицата ни дори, посивели от гняв и ”Не ми пука!”.

   Но всичко е започнало първо от нас самите и пак от нас трябва да започне правилният процес. Пътят е нелек и дълъг, но все се започва от някъде, от основата, а именно, че човекът трябва да започне от самия себе си, отвътре. А после - ”Сговорна дружина, планина повдига!”. И доброто е заразно, стига само да повярваме в него, да му дадем шанс, всеки ден да му притуряме по нещо малко, за да се разгори пламъкът му. И колкото повече хора се присъединяват към общото, толкова по-голям ще се разрасне огънят на обединението. Нека спрем да палим къщите си само за да изгори плевнята на съседа! Това е унищожило нас самите и не е без значение. И сам воинът е воин, но що се отнася до самия него. Нека  първо се изправим срещу собствените си страхове и егото си, останалото е възможно само ако има кого да наречем ”приятел”, най-ценното на света, без чието съществуване и нашето е безсмислено...” Ако до всяко добро същество, застане поне още едно, тогава, тогава, предвиждам такъв живот, че само си викам: Дано!”, пееше се така в една любима на всички ни  песен...