DETERMINATIO EST NEGATIO – ОПРЕДЕЛЕНИЕТО Е ОТРИЦАНИЕ

     И така – всеки да си знае определението: народът е тулуп, журналистите – мисирки, финансовият министър – портмоне, шефът на парламента е също дефинитивно и интимно определена чрез чувствителната образност на половите си органи. Чуваме от време на време това и онова. Сравненията са хубаво нещо. Епитети на реалността. Не вярваме, разбира се. Иначе ще полудеем.

     Кефеше ме тоя премиер. Бившият. Поет човек. Строител. Метафорист. Работлив труженик. Свири на китара. Гледа магнолии. Шофира. Пътен строител, магистралист. Може да говори пиперливо на майчин език. И дори да се снима обича. Пожарникар по обазование, генерал по звание, доктор по наука. Харесва се в обектива. Вдига щанги. Охранител. Бръсне си главата срещу въшки като древните египтяни. И лепи с влажна слюнка знак на челото на всеки, който е назначил. Всяка негова целувка е дамга. Щамп.

     Хубаво е това, ако донякъде одобрявате простотията. Ала нека обобщим: най-вече се харесва този остарял младенец с пистолет на нощното си шкафче, пълно с пачки човешки страдания, обвързани с ластик евробанкноти, най-вече се харесва от и на простака. Така изглежда отвън, от дрона на харизмата му, неговото божествено златно битие – в кюлчета, които прокуратурата му не позволи на себе си да разследва; та този измислен разкош на реалността е и неин.

     Как работи прокуратурата ли?

     Наблюдаващ прокурор. Меси се в работата на МВР и следствието. Неправомерно. Не му дреме. Те не са способни да направят нищо. Той си играе белота с местния шеф на полицията, както прави и областият. Това е обмяна на опит – всички го знаят. Отколе е така. Не залагат нищо. Само си джиросват преписките – като менителници.

     Горестоящ прокурор. Меси се работата на МВР и на следствието. Не му дреме. Изземва дела. Чува какво да прекрати. Прекратява. Другото е в чекмедже. До второ нареждане. Не обича да играе карти. Предпочита домино. Но с окръжния прокурор имат обща любовница. Тя е шеф на митницата или нещо такова. След обяд не работят. Тя също. Обработва джирата, така да се каже.

     Висш прокурор. За Него няма данни. Съществува по принцип. Говорителката на прокуратурата Му съобщава по телевизията и радиото, че не й е позволено да съобщи къде е, какво е предприел и кога, защото няма разрешение от наблюдаващия прокурор.

     - Шефкее? – хълца наблюдаващият по радиостанцията, който е чул новината в митницата по инкята. – Верно ли нямаш разрешение от мен? Ха-ха.

     - Верно е, тъпанар. Пий си водката и мачкай! – отговаря говорителката на Висшия прокурор. После благо добавя: - Главанак! Главанак си ми ти. Сладур.

     И тя не обича да работи следобед. Нежна е по това време. Обича властта. На мъжете. И на доблестта си. Което я подсеща, че има нужда от нови прашки. Вече й обръзна да ползва тези, прероръчани от МВР-болница – с печат отпред, защото отзад няма място, че са санитарно обезопасени като маските срещу коронавируса. Тя иска свобода този следобед. А и не възнамерява изобщо да носи гащи. Това беше протестът й срещу ограниченията: никой не можеше да пречи на секса, особено когато е... така де. Няма смисъл това изречение до продължи. То пък едно изречение.

     Прокуратурата обича да се меси. Без да се замесва. Тя е магистратура. И е напълно независима от зависимостта си. 

     Не че едното пречи на другото: да обсебваш не отрича уважението към мерзостта, както демокрацията не пречи на кражбата или секса на унижението. Само лишаваш от въздух обекта на своето подчинение. Ако оцелее той – оцелее. Ако не, лошо за него.  Никакво значение няма дали обектът е човек или популация. Еле пък народ или държава – това са остарели понятия. Живеем евроатлантически – сиреч, мангизите движат света, от Европа до Атлантика. И обратно. Многоточие сме на мисъл, сфера сме – в нея се въртят пари, капитали, хора, националности, съдби и разрушения. Какво тук значи някакъв народ? Всичко зависи от световната лотария. Та тя се събира в чекмедже едно. Историците твърдят, че у нас имало комунизъм. А забравят, че е имало Втора световна война и разпределение на световнното териториално влияние на победителите. Повечето хора тогава са се старали да останат живи някак. Едва ли са си въобразявали какво е в главите на Чърчил, Сталин и Труман. И защо и до днес в Русия мъжете не достигат.

     Геополитиката е кофти работа. Трябва да се съобразяваш. Но когато нямаш никаква политика, гео-то хептен няма значение.

     Не е разбрал гореспоменатият наш бивш, не и от непрочетените книги, че когато решаваш да оглавиш държава, трябва да вземеш две тежки решения: едното е за себе си, за семейството (ако си добил смелост и себеотрицание да го създадеш), другото е за обществото. В този миг овластеният обикновен човек се разполовява като личност и се посвещава. Съдбоносно е. Режеш живота си със сатъра на отговорността. Вече не си господар на съдбата, а съдбата ти е господар. Бреме е господарството, товар и отговорност. Тази тежест не се подпира само с магистрали или с чешми, не се получава и с дарения на някакви еврофондове, нито с придобиване на банки уж в усилието да създадеш стабилност, още по-малко – чрез одържавяването на бизнес, който вторично да приватизираш с валяка на властта, за да го приджобиш. Това е игра в обществено име. Имаш народ и той не стои в краката ти, а е редом строен да гради собственото си щастие. Ти само му давай рамо. Насърчавай. Води. Ако не можеш да помагаш, не пречи. И това не е малко, защото изкушенията са прекомерни.

     И се образовай, за да бъдеш достоен, щом си избран по стечение на обстоятелствата. Не е чак толкова нужно да знаеш чужди езици. Те се учат на младини. Чърчил, Рузвелт, Сталин, па и сегашните световни политици не се славят като лингвисти. Важното е да познаваш езика на народа си. Чети написаното от него. И премълчаното също.

Не е срамно да не си образован добре – поне не и в ограничените рогови правила на самото образование. Но е хубаво да си добре възпитан. За да знаеш кого и кога да ругаеш. И с кого да се биеш. Кога да мълчиш. А по възможност – защо да живееш.

     Според  американеца Джек Лондон времето, проспано над книгите, е загубено. Така пише в романите си, особено в „Малката стопанка на голямата къща“. Но е имал 1500 книги в кабинета си. И всичките ги е чел, казват. Бая време е загубил, щом е решил да умре на 40 години. Или напротив? На Марк Твен принадлежи признанието, чи никога не е позволил на училището да попречи на образованието му. Той, както и други велики хора, между които и Айнщайн, не слага знак на равенство между образованието и знанието. Но не са посмели да сложат друг знак между тях. Математиката не го и измислила още. Човек може да се учи и в крачка, стига да умее да крачи в правилна посока. И да се образова, крачейки.

     Нещата в живота стават по-ясни, ако не ги гледаш през образованието на джип, а когато ходиш пеша из опустелите села, когато посещаваш осиротелите градове и голи поля, паланки и бездомните къщи на България. И не раздаваш бюджета като пари от скъсан джоб, незашит от парламента. А просто наблюдаваш. Образовайки се. Крачейки из съвестта си.

     Или оглупяваш, или поумняваш, когато се видиш – казват философите. Повечето хора изобщо се съзряват, за да се видят, умират на осемдесет, а виждат себе си в огледалото на осемгодишни. Въпросът е какво съзираш в огледалото. И дали имаш очи да се погледнеш. Да провидиш това, което очите отразяват. Опустяла и най-бедна България, такава, каквато никога не е била след Освобождението – дали я някой вижда така? Има ли България огледало? И кой се оглежда в него? А какво пък да види?

     В пети клас нарекохме едно едро момче бизон. Тих и скромен беше, доста умен, ала прекалено едър. Шишко. Набит обаче. Можеше да пребие всеки от нас, но не го правеше. Ние му солехме главата в междучасията. Така му и остана прякорът – Бизона. Обаче ни даваше да преписваме от него. Главанак. Минаха години и Бизона се оказа хирург в „Пирогов“. Наложи се да се отбия там по неприятен повод – и изведнъж в коридора го гледам да крачи срещу мен: същият. Идеше решително, спокойно, тромаво – широкоплещест, дебеловрат, тежко сложен висок бизон с бяла престилка и куп сестри около себе си. Рога нямаше. Обаче името му не помнех. За мен си е Бизон. Той ме позна и аз го познах. Здрависа ме и ме нарече по име. Помнеше го. А аз какво да му кажа:

     – Зравей, Бизка! – рекох объркано, срамежливо, почтително, доколкото може да е.

     Това измислих. Бизка е малък бизон, бизон-приятел. Главанак-зубър. Съученик. Няма да ви разказвам какво се случи после. Имаше смях. Но и друго покрай него. Насоли ме яко. Заслужавах си го.

     Когато наричаме народ, хора, личности, професии и държавни длъжности с обидни определения, това не превръща тях в карикатури. Превръща нас в смешници. Но трябва време и ум да го осъзнаем. Бизона беше доцент, аз – професионален нещастник.  Чукна ме нещо най-сетне. Отгоре.

     На човека в джипката, дето се опитва да мачка с нея околовръстната политика и околовръсния народ, времето за осъзнаване отдавна е изтекло. Какво ще го превърне в държавник? Кое? Той не разпознава равенството между образованието и знанията, защото не оценява нито едното, нито другото. Обича да бие, не да побеждава, но не би оценил добротата на Бизона, защото онзи можеше да прощава, а джипкаджията – не. Бизонът беше професионалист, а човекът-власт никога няма да стане такъв. Единият лекува, другият наранява. Кой за каквото не е учил, както се казва в Радомир, от него се учи. Или в Провадия беше.

     Ще му се намери и на него име, на човека-власт. Някой ще го определи и него – джипа с магнолиите. Дето шофира. Рисува. Свири с китара и какво ли още не прави, докато народът мизерува и му се радва на марионетната същност.

     – Шефе – ще му каже някой остарял като мен, когато лимузината на този същият спре покрай обществена тоалетна или някакво друго такова гранитно и публично място за облекчение, – извинявай, но не ти помня името. Радвам се да те видя. Брей! Божество си станал. Миришеш на...

     – Аз съм Бизона! – Така ще се нарече гордо. И ще знае или ще допуска, че Бизона е в „Пирогов“ и прави операция. Той ще знае всичко, защото иска да е Бизон, а е просто самовластник – без професия, мразен, но избран да управлява по причини, които само Изборният кодекс може да оправдае. И тези, които броят гласовете, вероятно.

Този, дето го е спрял, ще го припознае по миризмата: и ще се облекчи върху гранита му.

     ... Аз не посмях да кажа на Бизона: „Съжалявам, че тогава, преди време, в междучасията.... Не беше бой, само се подритвахме, де. Деца бяхме, толкова ни беше акълът. Не бяхме прави да се подиграваме. Мразехме ли те? Сега това се питам. Не, разбира се. Ти беше прекалено свестен за нас, за живота, който възнамерявахме да употребим. Животът е междучасие, нали? А, Бизка? Доста време мина, срам ме е вече...“

     Това беше в главата ми. А иначе му казах други, делнични неща; той ми благодари. Че ме вижда, че съм жив и здрав. Така ме насоли, по този начин, добросърдечно: бих дал всичко да каже обратното и да ме срита. Сведох поглед и се разделих. Не с Бизона. Исках да бъда като него. В тромавите му стъпки желаех да вляза, докато го наблюдавах как се отдалечава, обсъждайки нещо с колегите си и със сестрите. Едва ли те се смятаха за мисирки. Не изглеждаха така. Не гулюгулеха. Ценяха Бизона.

     Съжалението ми щеше да го огорчи. Просто го прегърнах плътно, доколкото ръцете ми можеха да обхванат необятния му гръб. Обичах този Бизон. И не ми дремеше, че вече е лекар. Беше си същият. Готин, свестен човек, готов снизходително да му насолиш главата, защото съзнава, че ти самият не си достоен за друго. Нищо особено не си казахме. Той бързаше за операция. А аз излизах от нещо подобно. Не си обещахме да се видим. Защото не се разделяхме, а се сбогувахме. За миг ми се прииска да го настигна, да го ритна дори. Така щяхме да си бъдем същите. После осъзнах, че същият съм само аз. Той вече не беше. Влезе със сестрите си в някаква зала със специални лампи и охранителна врата, където нямаше да ме допуснат да го сритам.

     ... Добре е да внимаваме с определенията. Не че без тях може. Стига да не олицетворяваме себе си чрез тях в употребата на езика или – не дай Боже – на мисълта.

     Струва ми се, че този извод би накърнил донякъде остатъка от съвест у тулупите, мисирките, портмонетата, кърджалийските тъпи... и така натататък. Едните може да са избиратели, другите – журналисти, третите до министри да се докарат, четвъртите вероятно изпълняват суетнята на парламентарен председател понякога, но всички са дефинитивно заклеймени. Етикетирани с карфица на застояла стока във витрината на селски хоремаг.

     Определението е отрицание. Кой го е казал, а?

     Ще ви помогна – не е Винету.