Кой знае

Най-сетне я прочетох тая книга. Зачитах я и изоставях, както правех навремето с жените. После тя уж ме търсеше и ме зарязваше, както жените се гавреха с мене. Имаше нещо между нас. То беше презрението към любовта.

Ама пак е нещо общо. Макар че не звучи сантиментално.

Не я изоставих все пак. Сложих я на най-ужасно място в библотеката. Зад цели грамади от томове, произведения на видни класици и дори до Енгелс. Така, по-отзад, си стоеше добре. Сбутах до нея и Ленин. Да е на тясно. А отгоре – Маркс. Тежък бетон.

Ама стана тя, каквато стана. Затърсих едно книжле на народния Трендафил Акациев, а то, неговото телце, видях го, беше по-отзад на рафта. Тършувах, ругаех себе си, но не го достигах. Винаги знам къде какво има, защото предварително и умишлено затирям нещата там, където не им е мястото. Сигурно затова съм още женен. Някой трябва да търпи това. И да ме мрази.

Човек без омраза се чувства нещастен. Не мислите ли?

Не?

И аз избягвам да мисля. Такаа. Не е прашна, милата. Докопах я най-сетне, беше там, където очаквах Трендафил, когото забравих, че търся, и почти плътно до Цицерон беше полегнала. Одраскана е вляво, в ъгъла. Няма как да е иначе между такива съседи. Може да съм си рязал ноктите на краката върху нея. Обичам да правя така с книгите, когато ги мразя. Ала едва ли – тази е издадена преди да придобия този просташки обичай. Значи жена ми я е одраскала, докато и правила секс с някой съсед и го е халосвала по гърба с книжното тяло и с острите си нокти, защото е нямала друго под ръка, а да изрази страстта си. Това ме натъжи и реших, че е време да я прочета. Не жена ми. Книгата.

– Защо ще четеш книгата, глупако? – пита ме читателят.

– Защото ми се чете, приятелю. – Добавям уточнително: – Идиоте. Братко мой!

– Олигофрен си ти. – Читателят настоява да ми обясни почитта си. И добавя: – Нищожество. Свиня.

– Да, благодаря ужасно. Подобно. – Какво е подобното, с което го уважих, не е ясно за мен. Но отвръщам с прискърбие от цялото си олигофренско свинско сърце. То е голямо. И болно, естествено.

Така се разбирам с всички читатели. Понякога получавам имейли, с които ме обвиняват в содомия или в чест. Това е прекрасно. Нелепо, непруденциално, както казват днешните смешници, европейците, но все пак вълшебно в оня клозетен смисъл на думата, когато чревната завист предизвиква диария по някакъв физиологично убедителен начин. Простотии, ако трябва да бъдем аналитични. Какво общо има содомията с честта? И аз покрай и чрез тях? Съвсем нищо, ако изхвърлим всичко друго. Нека бъдем естети. До повръщане, ако се налага. Да пуснем водата.

И така глупакът, тоест – аз, се заех да дочета това четиво, което най-сетне намерих. То се казва „История на инквизицията“, М. Барро е авторът. Не е за преди лягане. Ако има хора, които обожават да знаят как се колят хора и какъв е точно способът за снижаване на нозете в името на Христа, да не четат това. Но все пак е нравоучително. Историята е посветена на великият инквизитор Торквемада.

Той бил готин пич на младини, съвсем нонсексуален, докато му хрумнало, че живее тъпо. Защо ли? Ами почувствал се е еднакъв. И станал религиозен – напук на себе си, та да се разграничи от човещината. Намирам това за възбуждащо. Допускам, че и той е намерил нещо такова, защото е изтрепал половин Испания – кой на клади, кой с горене на крайници, кой със задушаване или обливане с вода, само защото е смятал, че така ще се пречисти тялото. Преди да го изгорят.

Не бивало нечисти тела да се горят инквизационно. Сигурно още тогава са мислели за опазване на чистотата на въздуха и изобщо на околната среда. Представяте ли си сега да се отопляваме с изгорели тела? Хитлер е имал такава идея, но не е успял да я реализира, защото Ева Браун, любовницата му, е убита от него преди той да се самозастреля. Само заради това. В смисъл, че ако беше станало обратното, вероятно Ева би убила ненормалника и щеше да размисли за себе си. Но не би. Ако бе злодеят природолюбител, би превърнал евреите, циганите и хомосексуалните в тецове. Но той е бил просто вещер и затова впоследствие евреите, циганите и хомосексуалните са го обърнали в зъл дух. Какъвто той си е със сто процента всъщност. А те не са, допускам, с толкова процента същите. Католиците в лицето на папата са подкрепяли холокоста, чувам. Изобщо, спрели ли са някаква война религиите? Втората световна религиозна ли е битка била? И тя ли?

Надявам се – не. Това е нонсенс. Кой знае.

Тази стара идея страда, ала не е лишена от разум, а само от стръв. Всеки властник има инструмент да инквизира по-различните от него. Но в одиоза на своята си държава. Когато познатият нам свят се превърне в психиатрично отделение на вселената, ще постъпваме вероятно всички така. Без да знаем, че сме изолирани. От себе си. Но религиозно прегазени с ботуша на вярата. И смирени от природната ни недостатъчност, примирени от несъвършенствто си.

Май го правим и сега. Кой вярва, че пенсионерите ще оцелеят с 270 лева на месец? Никой. Но ние им я даваме тази пенсия, както Хитлер е давал по къшей хляб на всеки затворник. Примерът е несъответен, но го хвърлям като изцеден цирей от плътта на битието върху собственото му лице. Щедростта няма граници, когато е от злоба сътворена. Църквата не дава благотворителни обеди, заета е с молитви. Червеният кръст събира, но не предоставя дарове, не по своя вина, а по недоимък, а и заради бюрократичния излишък на битието си; всъщност като ООН например – една канцеларна машина в Ню Йорк, която произвежда шумно и високопарно безделие. Бедността е съсирек в кръвоносните съдове на света, който не достига до никое сърце – и не заради праховите си частици, замърсяващи чистотата на общественото здраве... не. Тя не ги произвежда, бедността консумира мизерията на интелектуалния боклук. Тя не създава брутен продукт. Значи телата, носителите на бедността трябва да умрат. А с тях – и надеждата за нещо. Светът не се нуждае от общност, а от разделение. И самота. На парцели. И на парцали. ООН да се разтури, смятам. За да се свие човечеството в своята естествена природна безчовечност, та да се съзнателно очовечи. Без грухтене.

– И какво искаш да кажеш с това, да ти се не види и на...? – пита ме отново читателят. Той е упорит човек, понякога начева да ме ругае. Хуманоид. Напълно основателно, разбира се, пробва да ме разколебае. Пък и аз нарочно използвам тавтологии, да го дразня.

Отвръщам:

– Да кажа ли? Да пожелая да кажа? Ха! Та аз съм безсловесен. Затова пиша. Нямам право да говоря. Грух!

Той не знае, че живея в затвор. И ми е забранено да общувам с хора. С животни може. Всеки ден по три пъти ми дават помия за ядене и се ругаем с охраната. За това иде реч. Хортуваме охолно. Най-вече тогава, когато някой се изпикае върху обеда ми, преди да го пъхне в отходната дупка в моето влажно и родно, свободно мазе. Не е напълно приятно. Във всеки случай не съответства на стандартите на Европейския съюз и на тези други общодържавни пируети на дипломацията, чрез които САЩ успяха да разконспирират зловещата корупция у нас. Заживееш ли в затвор, ставаш животно. Дори да си гражданин в обидния смисъл на думата.

У нас зловеща корупция няма. Има само корупция. И прокуратура няма. Само прокурорите виреят. Изобщо – формата ни съществува, а зад нея няма нищо. Има-няма. Не е зловонно. Добротабилно е. Ха! Каква дума. Дигитална. Или доброзорно е по-добре, а? Оня ден прочетох, че Европейската комисия произвела нов мъдроумен текст, озаглавен „Бяла книга на изкуствения интелект“. Хвала таквъзи простотии! Когато няма естествен, да избелим изкуствения интелект като семка от люспа, да стане ясно кой за какво се бори. Преборихме нашия, да се заемем с изкуствения! За интелекта ли говори Европа? Еротика на нормативната многочленна импотентност. Европа отиде на кино, за да гледа собствената си прожекция.

Красота на малоумието.

Такава красота е смятал вероятно за възможна и Томас Торквемада, този хуманен европеец, убеден във вълшебството на обезчленените кръвясали тела; чрез изтезанието в името на вярата той е смятал да обедини духа на европейците, така ми се струва.

Хубава книга е „История на инквизицията“. Прочетох я. И съжалих. По същият начин, когато човек съжалява, че се родил рано или късно. Или по-точно не навреме. Андрей Януаревич, соцпрокурорът № 1, никога не би я прочел. Казват, че той не обичал да чете, а да го четат. Единственото, което бил прочел, са били собствените му обвинителни актове. Начетен човек, един вид, е бил този Вишински. Злодей, ала откровен. Праводеен юродив. Умрял внезапно в САЩ подир Втората световна, след като е заклеймил чуждите и свои врагове заради непригодността им да приемат правата вяра, и заразен вероятно от нейния островърх белтък. Коронавирус, предполагам, е имало и тогава. Ако не – нещо сходно го е настигнало. Заслужил юрист. Орденоносец. А всеки орден има острие, което те застига. То понякога е смъртоносно. Но винаги е убедително. Почестите не се носят на ревера, а в сърцата.

Както и да е. Хората носят и сърцата си на различни места. Кой където намери за по-скришно. Нали? Никой да не знае къде е. Понякога дори и собственикът на сърцето не знае къде го е скрил от усърдие да не го намерят и накърнят. Така са се появили безсърдечните хора, казват. Кой знае.

Но вероятно затова и САЩ сега са безсърдечни сързеразбивачи. Не хората. Щатите. И още на се го разбрали. Лепнало ги е нещо от Януаревич, нали е сдал багажа и гушнал китките в Ню Йорк. И не са се излекували напълно от него, прихванали са нещо. Произвеждат световна социална болест и после продават лекарства срещу нея. Фабрикуват алчност и се борят с прането на пари; предизвикват войни за икономическо влияние, а после създават отбранителни съюзи за противодействие на същите войни.

И други държави всъщност правят така. Искат да са орденоносци. Или поне независими донякъде от това безумие. И няма край това.

Хм. Май отиваме на кино. А филмът е един. Прожекциите не спират.

Средновековието е било тъмно, мрачно за мисъл и зловещо за разсъдък полувреме. Повечето хора са умирали без смисъл, но с вяра. Сега е по-зле – умираме без вяра и без смисъл. Това навява тъга. И в някаква тоналност е минорно. Оказва се, че в Средновековието е било зловещо готино да гушнеш китките окаян, но праведен, поне според волята на собственото си несъвършенство. Яли били вирусни плъхове, казват. И китайците ги ядат днес. Пък са втора ядрена сила в света. Да не би катериците да са по-вкусни? И те са плъхове. Да не ви казвам къде ги обожават на закуска. Ще прозвучи антиантлантическо в натовския ракурс на безделно ухиления измислен изкуствен европейски интелект.

Би било хубаво да не е така. Не говоря вече за катериците. Аз тях ги харесвам и без да ги ям – така предпочитам и други неща. Но ако някой силно вярва в доброто, нека да го каже. Да го изрази. Хулителите ще го отрекат. Доброжелателите – също, заради завист. Но ще останат някакви там пет-шест процента съвестни до лудост, дето ще изръкопляскат от сърце. Никак не е малко в електоралния възторг на отчаянието. Ръкопляскането е съединение на ръцете. То изразява сърцебиенето. И затова произвежда шум. Ужас е всъщност: изгрубелите от труд длани се търсят и търкат една в друга, топло да е, а не весело. Ръкопляскане ли казах? Не е това.

Всяка държава се родее с тези пет-шест възторжени, напукани и съединени от труда си владетели на честта. Тях ги горят по кладите или хуманно ги обесват. Но тези владелци са противодържавни и винаги умират в името на народа.

Все си мисля, че е възможно чрез тях ще ни огрее нещо, а? Не са умирали напразно, вярвам. Допускам, че и те са вярвали в това.

Какво ли всъщност пък е вярата? Вече повече от две хилядолетия тя се свежда до религиозна почит и смирение. Повече е тя, по-съкровена от това е тази вяра. Ала човечеството не се разви хуманно и според биологичното си съвършенство, за да схване смисъла на своето сътворение. Алчността попречи – тя е само при хората. Виждали ли сте алчни животни? Ако подкупите поне един звяр в клетка в зоопарка с парче месо, отхапва ви ръката. Така е устроена естествената природа. Храната трябва да се изработи, не да се подари. А когато не засища глад, вредна е, ненужна. Само преялите хора искат още.

Но да се върнем към добрите люде, онези редки същества, умрелите за своята безтелесна идентичност: нима само те, опожарените, ги е унищожило зловещото, жаравно, огънно тегло на битието? Ако в огън живееш, на огън ставаш, пише връз телата им. И на плочите на гроба. Така ли е? Кой знае.

Някой ще се стопли от техния жар. Друг ще се стопи в него. Трети ще е сети... знам ли. Дай боже.

– И какво от това, свиньо? – пита ме този същият. Спи му се. На читателя. Прозява се: – Какво? Нима нещо ще се промени? Нещастник. Затворник.

И ляга.

Отговарям с мълчание. Така поне знам, че ме чува. Не грухтя. Но съм гладен.