Така поне изглежда. Щом не мърда през последните трийсет години, особено през десетилетието, което отмина, значи България има време за губене. И българите в нея – също, поне по-голямата част от тях. Има две основни причини да смяташ, че разполагаш с време за губене: или не знаеш, че си смъртен, или се смяташ за безсмъртен. И в двата случая обаче времето не представлява особена ценност за теб.

     Съществува обаче и трета възможност, която в случая ми се струва по-съответна: когато не знаеш накъде да вървиш, времето изтича неусетно. Не си загубил него, себе си си загубил. В очакване на Годо. Или на знак, който да ти подскаже в каква посока да поемеш. Спреш ли, въобразяваш си, че и времето е спряло с теб. Вероятно защото всеки човек интуитивно усеща, че е временен.

     Наскоро един банкер сподели виждането си, че днес живеем по-добре отпреди 30 години. Банкерите са осведомени хора, работят с пари и лихви, със съдби и комисиони и знаят най-добре нещата за парите и времето. Издълбоко. Все пак обаче това няма как да е вярно и понеже не съм банкер, ще оспоря подобно виждане с мълчание. С ругатня, разбира се, но тихом. Но и с три безспорни факта – демографията, корупцията и моралния разпад. Хора, които живеят добре, не бягат в чужбина без видимо намерение да се връщат, корупцията нямаше да е тъй ужасяваща и повсеместна, а в ценностната система на българина щеше да има нещо повече от кухия звън на евроатлантическата чалга.

     Мисля така да е. Стана ли банкер, ще мисля другояче. Може би. Ако изобщо ще мога да мисля банкнотоброячно.

     Но да бъдем субективни като повечето мекотели, защо не – вероятно плаващите в блатото на тези три факта, наистина живеят по-добре. И какво е времето за тях? Портфейл в закваска? Едва ли. Не е загубено обаче, нали качеството на живота им се е подобрило. По аргумент от противното, тези 30 години са загубено време за останалите, които живеят по-зле. Пенсионерите с мизерните пенсии, работещите с обидните заплати, безработните с отчаянието си, пияниците с алкохола си, писателите с нещастието, поетите с насилваната муза, културата с безвкусицата, офлайн надеждата – кой и какво ли още не битува с усета, че времето е загубено. Не построихме нищо върху руините на събореното. Не запалихме нови огньове от мечти и идеали връз пепелищата на обруганите и отречените. Престанахме да раждаме и се затворихме в пашкула на парите. И на егоизма – онзи мълчалив и злобен самоделен ковчег, който първи разбира, че вече сме мъртви.

     Готино е да си ментално мъртъв. Почти същинско. Когато другите не знаят, че всъщност си богат и не виждат това, а те съжаляват радостно.

     Те чакат да мине време (та да изтърват и него). Да се снишат, докато отмине като локомотив без товар.

     Само че ние сме в това, което отминава, драги зверове и хора. Дето го няма. Не си даваме сметка, че всяко време е загубено, щом сме го оставили да тече без причина – като кръв от не превързана рана.

     Какъв смисъл има да обичаш, щом не си в състояние да превържеш раната на любовта? Нима любовта не е куршум? Колкото повече обичаш, толкова по-добре въоръжен си с безсилието на пищова, оня, дето го държиш в тайника. Любовта изисква. Не обича да дава. В нея има един-единствен куршум. И той е за тебе. Така се оказва в контекста на времето.

     Или на съдбата. Мразиш я, задето не ти е пуснала.

     А също и когато тя ти е пуснала. Може и в този контекст.

     Никой не иска съдбата за своя любовница. И публична власт – за своя собствен живот.

     Това може и да не е убедително, но трябва да запаля цигара и да го обмисля. Свърших пакета за днес и не мога за мисля повече, значи.

     Но да бъдем оптимисти, щом не можем да бъдем по-добри от тях. А? Или поне хора от онези, дето просят своето заслужено с гнева на неуместното си примирение. Загубеното време ще роди загубеняци, които ще докарат нещата до  там зле, та повече няма да може как да не се променят към по-добро. Така че то, загубеното време, печели по точки играта с живота.

     Не че вярвам в това. Обаче успокоява. Лека.