Нима свободата винаги е табу? Най-добрите бойци при древните Викинги са били погребвани на корабите си, които са били превръщани в клада и така воинът е продължавал плаването си към Валхала, тоест към мечтата, бележеща пътя на живота му. Мечта за свобода, водеща началото си от вятъра, издуващ платната на кораба и продължена от огъня, който изпепелява същите тези платна, но не и мечтата. Въздух, земя, огън, вода. Но пътят не свършва тук, не може да бъде спрян дори и от пламъците, обхванали мотора на Питър Фонда в „Easy rider”. Мечтата за свобода винаги остава жива, винаги има някой, който да поеме факела и да продължи напред в тъмнината. Неразбран от другите, гонен и преследван от желанието им да го унищожат. Да унищожат различния, мечтаещия, мислещия и наслаждаващия се дори на най-дребните неща от живота.

            Но ние оцеляхме! Мечтата оцеля, духът ни също е жив. Духът на хилядите, посещавали „Пешо Берон”, „Джагите”, „Кравай”, Синьото и други култови места. Спомням си безгрижните лета на Арапя, Веселие и други подобни къмпинги. Какво ни трябваше тогава? Няколко облака и бири, малко цаца и пържени картофи, консерва „хиляди очички”, готова супа, сготвена пред палатката или просто -спалния чувал. И въпреки това бяхме щастливи. Това беше мечтата ни и я бяхме осъществили. Никога след това не успях да се почувствам толкова щастлив и свободен. Не успях да осъществя мечтите си и причината за това мисля е, че станаха прекалено много. Ламтеж за хиляди илюзийки, които биха могли да те направят щастлив. Но единственото, което наистина се случва с теб е, че душата ти става все по-пуста и празна.

            Затова се радвам, че след толкова години се събираме отново. Пак всичко е по старому, макар и за една-единствена нощ. Нощ, която ти напомня кой си и част от какво си! Няколко часа, в които можеш да направиш това, което наистина искаш да направиш. А то е толкова просто – да бъдеш себе си!