Кой знае защо, но днес не ми се чете. А трябва. Ще пробвам силите си отново. Няма да казвам къде. Кураж ми дава условието, че кандидатите трябва да са над 45 годишни. Ей, най-сетне някой да уважи белите ни коси (в случая бялата брада). Аз кога бях на толкова, да пресметна. Да, 97-ма. Какво стана тогава, есента Даяна загина. По това време, в края на август, бях в хотел "Смокините", над Каваците. Не беше зле. Пясъкът гладък, чист и още топъл. Морето синьо, медузите не даваха знак, че са живи. Бялото вино вечер беше студено. Имаше едно капанче, Барабското го бях кръстил. На северния край на плажа, на едни дървени скари се беше разпростряло. Вечер вълните шумяха, светлините на хоризонта говореха за закъснелите рибари, вятърът навяваше дъха на узрелите смокини, които късах сутрин. Това, че созополските лелки добре ги продаваха, ме караше да приспадам кило на ден от цената на нощувката. Синът ми щеше да започва следването си в Университета, жена ми все още се надяваше, че бизнесът ми може да литне нагоре. И да станем богати.

                      Понякога ходехме пеш до Созопол, почти винаги. Когато се свечеряваше, изкачвахме големия баир и пред нас лъсваха белите зайчета на вълните, разбиващи се в широкия бряг на Харманите. Нямаше ги хотелите, които сега са нацвъкани през шосето. Лозята отляво, морето отдясно, Старият Созопол направо. Просто и ясно. Единственият въпрос, който стоеше, беше какво да бъде, бяло вино или бира. Малко сложен въпрос, но винаги бяхме единни в избора си. Църквата в центъра на малкия парк, художествената открита галерия с картините, изложени до полунощ. Къщата на баба Денка, в която бяхме на почивка, когато синът ни беше на десет, най-загубената в Стария град, но скъпа със спомена за младостта ни. Летният театър с Аполонията и кръчмата "Стела", сякаш кръстена на жена ми.

                       Беше вълнуващо лесно и прекрасно.

                       Или сега така ми се струва, защото миналото остава в нас винаги по-скъпо и поетично, отколкото е било.

                       Защото си е минало. Брат ми обича да казва: "За миналото само си мислим, че е отминало!".  

                       Навярно затова не ми се чете сега. А трябва! Помня една малко глупава мисъл: "Използвай миналото за транплин, а не за канапе". Мойто канапе си е доста продънено, не ще ми е толкова удобно.

                       Затова да започвам с четенето!