Линията на живота

Каква е есенцията в живота?... По малко от всичко, може би. И от властта - властта над другите, над себе си, над живота ни. Макар че каква власт имаме над живота, всъщност?... Таман си мислиш, че всичко в живота ти е о`кей - и работа си имаш смислена, и приятелите ти са свестни, с майка си не се дрънкаш от известно време, детето ти е започнало да мисли понякога, преди да свърши някоя беля, мъжът ти не слуша вече толкоз майка си, и изведнъж - ооооох, приболява те корема ниско долу вдясно, ама нещо не минава вече 5-6 часа, не е като друг път... И отиваш в Пирогов да видиш какво е... Ама нещо работата не е като друг път, когато си ходил пак за тоя проклет хроничен апандисит! Лекарите се разтърчават и хоп!... вече си на носилката и горе в операционната... Ти не знаеш на кой свят си!... Анестезиологът ти говори глупости да те разсее и заспиваш...Заспиваш... и се събуждаш, постепенно идваш в съзнание, около теб лежат други с подобни на твоята история, и ти, като вече можеш да си го позволиш да си го помислиш, изтрезнял, се питаш: ей го на, животът! Вчера се мислех за безсмъртен и дарен с всички блага на света, а нишката е тънка - кръц и - край... Започваш отново да се учиш да ходиш, отваряш за пръв път уста да хапнеш и пийнеш, след като не си се хранил толкова време, нещо като всичко отначало...
Прераждаш се като че ли... усещаш как подухва мъничко откъм прозореца в задушната болнична стая, оглеждаш с детско любопитство наоколо, дочуваш отвън уличното движение, а вечер, вечер, ех, вечер... успяваш да докуцукаш с върховно усилие до балкона и да посъзерцаваш хубавата пролетна вечер - да се полюбуваш на София от прозореца на Пирогов, да си спомниш как си я гледал преди седем години от прозореца на 1АГ, от 12-тия етаж, пак докуцуквайки...
Не съм се хранила от три дни, а ми се струва цяла вечност, преди и след... Когато ми позволяват пилешка супичка, съм толкова щастлива... хапвам, все едно царски обяд са ми дали... Колко глупави ми се струват разните там кавги със свекърва ми сега, колко много неща мога да направя, които искам, а не правя, защото не се осмелявам да надскоча страха си... Лекичко само, да пристъпвам бавничко по коридора, както ме учи рехабилитаторката, лекичко, да хвана нежно нишката на живота си, та животът върви ръка за ръка със смъртта, за да бъдем себе си, днес, в този миг, защого утре - утреееее...