Късно е. Седя с чаша в ръка на балкона. Ослушвам се. Воят на освирепялата тишина се блъска в ушите ми. Толкова е късно - чак рано.
Доливам от бутилката, без да гледам. Вперил съм поглед във Витоша – в нищото. Допирам устни до чашата и отпивам. Течността изгаря гърлото ми. Обичам да пия чисто.
Често, когато съм сам, ме налягат едни такива мисли за безпредметността на Живота, за смисъла на Смъртта.
Поглеждам над ръба на чашата към празното пространство зад перилата.
Колко ли ще продължи полета ми?!
Четири секунди – толкова е продължителността на Живота, толкова е дълга Смъртта.
Вселена от емоции, събрана в едно мигване. Тъжно!
Като жетвар, сеещ гибел сред житни класове, виждаш Оная – с косата, да замахва ухилено. Детайлите се забиват в мозъка ти. Изпъкналите скули, празните очни кухини. Време, позволяващо на Живота да разкъса физическата си обвивка.
Достатъчно въжеиграчът да пролее кръвта си на манежа.
Всичко се свежда до две мускулни съкращения. Два прости сърдечни удара - на стойност п ...