"Смъртта - великата загадка на живота" - имаше книга с такова удачно заглавие /с автор: Хърби Бренън/.
        Почти всеки човек, съзнателно и несъзнателно, е жертвал част от времето си за размисли върху тази вечна тема. Общото за всички мислители се оказва едно - техният пълен провал пред загадката. Както казва Чадуик: "Животът е това, което губим в епруветката". И ако бихме могли да отговорим какво точно представлява Животът, то не бихме имали затруднение да отгговорим и на въпроса, какво представлява Смъртта. Защото двете явления са в пряка диалектическа връзка. Едно е ясно - че Смъртта се придружава от загуба на съзнанието. Ако бихме могли да го удържаме постоянно, като една непрекъснатост, то просто щяхме да сме безсмъртни. Но ние трудно решаваме далеч по-леката задача - да не допуснем да заспим. Всеки, който е правил опит да остане буден в състояние на преумора, е установявал, че в един миг се е озовавал в мистичната страна на древногръцкия бог Хипнос. Безусловно по нещо сънят и Смъртта си приличат. В тяхната власт душата ни започва да странства. Но докато при съня тя остава свързана с тялото, чрез т.нар. Соломонова /сребърна/ нишка, невидима за очите, която е нещо като пъпната връв и позволява на душата, подобно на совалка, да се завърне обратно в тялото-космодрум, то при Смъртта тази нишка бива прекъсната завинаги /срязана от мойрата Атропос, подвластна единствено на Ананке/ и душата-совалка полита към неизвестната страна, наричана Страната на Смъртта. Тя може да бъде добре онагледена чрез зловещата картина на художника Борисов /от школата на Архип Куинджи/: "Страната на смъртта" /"Страна смерти"/:

http://www.rodon.org/art-071030163916

Спомням си как след погребението на една възрастна женица, сломеният от скръб съпруг, който имаше само основно образование, сподели с мен нещо крайно неочаквано. Той каза, че жена му не е починала, а е отишла толкова далече, че не може да се завърне оттам. Никога не бях мислил в такъв ключ по темата за смъртта и останах буквално шокиран. Представих си как, преди да бъдат осъществени великите географски плавания, ако бихме били оставени на големия американски континет, нямаше да можем да се завърнем. Фактически, при отсъствието на комуникации, тук, в Европа, щяха да ни считат за мъртви. Този неук човечец бе споходен от истинско прозрение.            Вероятно не всеки знае, че Гулиелмо Маркони - официалният изобретател на радиото, е стигнал до изобретението си в стремежа да открие вълни, които да ни свързват с мъртвите, за да можем да разговаряме с тях. Това, че Маркони е извършил съвсем друго откритие, никак не означава, че първото някой ден също не може да бъде направено.

         Не ставаме ли след смъртта нещо като лоптърите на Клифърд Саймък, които се чувстват чудесно в новите си вълчи тела на Юпитер и не желаят повече да се завърнат на Земята? А може би пили от Лета, както свидетелства Платон в Мита за задгробното въздаяние на Ер /глава 12 от известната му книга "Държавата"/, ние повече не можем да си спомним предходния и начеваме друг живот. Или попадаме под властта на страшното същество, наречено от гърците бог Хадес, а от римляните Плутон, което ни държи заключени в мрачното си подземно Царство, за което духът на великия древногръцки герой Ахил изповядва на Одисей, че би предпочел да е последният роб на Земята, отколкото сянка в Него.
         Смъртта, като персонифициран образ на божество, битува във вярванията на много народи. При литовците това е богинята Гильтина, която си служи с коса, за да отнема живота, а при гърците е бог Танатос.  Той бива неутрализиран за кратко от хитрроумния Сизиф и на Земята временно се възцарява веселие, защото хората престават да умират. Но всички ние си спомняме колко печално завършва тази сага за Сизиф - с вечното наказание да избутва камъка нагоре по склона.  При египтяните се появява вълкът Упуаут, който отвежда душата на мъртвия към страната Дуат. Преходът от Живота към Смъртта може да бъде свързан с едно междинно състояние, в което сме нито живи, нито мъртви. Това е така наречената от мен Ка материя. Тя съответства на сянката Ка от египетската митология, а съществуването й следва от известната теорема на Болцано и Коши, която утвърждава, че ако една непрекъсната линия в единия край на дефиниционния си интервал е под абцисната ос /т.е съответства на мъртвата материя/, а в другия - над нея /т.е. съответства на живата/, неминуемо ще я пресече. Именно тази пресечна точка ще съответства на състоянието нито жив, нито умрял, т.е на Ка материята.

          За какво биват използвани душите след смъртта, е също много интересна тема. Тук, като че ли живите същества са в ролята на принудени донори. Съгласно някои вярвания на египтяните, от душите се добива невероятно лекият метал бдзя, т.е. душите ни служат за нещо като руда на боговете, от която те извличат този изключителен метал. Битката между боговете за бдзя е не по-малко грандиозна от битката на Земята за овладяване на енергийните източници. Да си спомним, как всевиждащият Хор - синът на Озирис и Изида, бърка в устата на баща си с помощта на мещиф - нещо като огромен храмов ключ, чрез който отключва тази уста и мъртвите биват избълвани обратно. Едва ли е за спасението им, а по-скоро са били нужни на Хор, за да може той да добива бдзя. Така и Зевс кара баща си Кронос да избълва погълнатите от него деца, за което свидетелства гръцката митология. Изглежда, че фабриката за флотация на душите се намира в Дуат, загадъчната страна, към която водят пътищата на Росту, по които се движи Хор със своята свита от придружители, наричани Шемсу-Хор. Придвижването им се извършва чрез специална ладия, нещо като космически кораб.
            В книгата си "Дарът на орела", Карлос Кастанеда говори за ужасяващото същество - Орелът /описвано от древните толтеки/, изкълваващо душите на мъртвите. Той разяснява как следва да преминаваме покрай Орела, за да не се нахрани той с нас. Тук припомням само, че бог Хор е с маска на Сокол. Паралелът /по същество/ е очевиден. А целта пак същата - добиването на бдзя!
 

           Разговарял съм с възрастен патоанатом /отличен професионалист/, който извършваше по осем аутопсии дневно. Той ми сподели, че по време на дейността си усеща съвсем осезателно въздействието на нещо, което пред мен нарече "поле на смъртта". То буквално изсмуквало силите му. Нямах основание да не му повярвам, още повече, знаейки за обичая /у редица народи/ да се покриват труповете на мъртвите с цветя, очевидно неутрализиращи действието на въпросното поле. Друг един обичай - да се затулват огледалата, е за да не се даде възможност на същества от астралния свят, активирани от мъртвия, да проникват в нашия свят. В това отношение дните между 30 октомври и началните дни на ноември, когато се пада Хелоуин, и според келтските поверия се открехва вратата между света на мъртвите и света на живите, така че мъртвите могат да отвличат живи през портала, също не следва да се подценяват.
 

           Смъртта е много по-мащабно явление, отколкото понякога подозираме. Всеки носи смъртта си в очите още с раждането, като една непрестанно усилваща се сянка, ставаща все по-видима с напредване на възрастта. Тя е като остатъчния въздух в белите дробове. Напуска ни при самата смърт. Буквално отлита. Тогава от мъртвия повява усещане за умиротвореност. Често казваме за него - вижте колко спокоен изглежда сега. Преди да настъпи на макрониво, смъртта настъпва на микрониво. В клетките - в ядрата им, на субклетъчно ниво. Ние умираме огромен брой пъти, чрез нещо като микросмърти, а голямата резултанта на всичко това е окончателната ни макросмърт. Минирани сме /а още по-точно е да се каже - програмирани сме за смъртта/ на генно ниво чрез специален механизъм и едно число известно като числото на Хейфлик, мажориращо броя на деления на клетката. Затова между дължината на живота на  различните биологични видове, понякога има твърде голям скок. Човекът завижда на орлите, гарваните и костенурките, но на него завиждат вероятно конете, кучетата и овцете.
 

            Съгласно Тибетската книга на мъртвите "Бардо Тходол", Бардо (означаващо буквално Между две, т.е. състояние преходно между две други такива) е тялото на Смъртта в нас, което започва да се развива и "расте" още с раждането ни и се ражда в момента на смъртта ни. Процесът на смъртта  е обратен на този на раждането. Ако раждането е въплъщението, то Смъртта е освобождаването от въплъщаването на съзнателния принцип. Както детето преживява неописуем стрес при раждането си, встъпвайки в реалността, така умиращият се пробужда в света на Бардо и неминуемо трябва да се съприкоснови с неговата отвъдна и междинна реалност. Тялото на Бардо, наричано от египтяните Ка /именно заради него са строени пирамидите на фараоните/, е т.нар. етерен двойник на човешкото физическо тяло. При акта на смъртта то се отделя от физическото, така както октоподите изхвърлят мастиленоподобна своя тримерна холограма под водата за заблуда на противника. Съзнанието остава будно, дори свръхбудно, за да се срещне със своята първоматрица - т.нар. Ясна /или Бяла/ Светлина на Дхармакая - абсолютното причинно-каузално тяло на Реалността на ейдосите, за която говори и Платон в знаменития си пример за Пещерата със сенките /както и на други места в съчиненията си/. За срещата си с тази светлина в края на един тунел, има свидетелства на редица реанимирани от СБС /състояния близки до смъртта/. Те са описани в доста книги. Една от първите от тези книги е тази на реаниматора Реймънд Мууди, озаглавена "Life after life" /Живот след живота"/. След това, подобно на разлагането на бялата светлина на спектъра открито от Нютон, се минава през различни стадии и съответстващите им цветове, вторият по важност от които е Самбхогакая, носител на синята светлина, за да се завърши с Нирманакая. Цветовете съответстват и на цветовете на чакрите.

Умиращият изпитва върху себе си трите основни симптома на смъртта. А те са следните:

1. Физическо усещане за натиск - "земята, която потъва във водата".
2. Физическо усещане за студ, като че ли тялото е потопено във водата. То преминава постепенно в гореща топлина - "водата, която потъва в огъня".
3. Усещането за експлозия на атомите на тялото - "огънят, който  потъва във въздуха".

Всеки от цитираните симптоми е съпроводен от външна промяна на тялото: загубване контрола над лицевите мускули; загубване на слуха; загубване на зрението; дишането става смазматично, докато окончателно се изгуби съзнание.

Няма преки свидетелства, а и няма как да има, които да са с доказателствена сила, че описаното в Тибетската книга на мъртвите може да се смята за истинно познание. Но авторитетът на древния писмен източник е вън от съмнение.

           Един от най-парадоксалните моменти, свързани със смъртта, е вярата на човека в нейната неизбежност и предопределеност. Оттук и мъдрости от рода на: "пред смъртта всички са равни", "смъртта и данъците са неизбежни", "memento mori"/"помни смъртта"/ и т.н.  А истината е, че наближава моментът, когато човекът ще постигне по чисто научен път физическо безсмъртие. Когато това най-сетне се случи реално, всички умрели /в цялата история на човечеството/ ще се окажат велики и патологични изключения, въпреки огромния си брой. Това само ще потвърди логичната теза, че върху никакво крайно число повтарящи се събития не може и не трябва да се гради истинна закономерност. Не е изключено, когато това време настъпи, живите да завиждат на покойните, защото и безсмъртието е не по-малко бреме от смъртта. Но нека първо някои да доживеят до него.

            Италианският поет Джакомо Леопарди изразява учудване, че се страхуваме от смъртта и искаме да изживеем старостта. За него втората е изпълнена с недъзи и е ужасяваща, докато Смъртта е избавление и спасение от нейното непоносимо бреме. Донякъде съм съгласен с него, но защо все пак се страхуваме от Смъртта. Очевидно Смъртта е преход или към Нищото, или към нова и непозната за нас форма. Тя прекратява достъпа ни до любимите ни същества, част от които сме възприели като символ на вечното. Трудно ни е да си представим, че повече никога няма да ги видим. Тук се крие немалка доза ужас. Отиваме на едно вечно заточение и не ни е позволено да вземем нищо любимо със себе си. Отделен е въпросът, че понякога самият акт на смъртта е ужасяващ и смразяващ кръвта. Но има и по-леки форми на умиране, като бялата смърт например.

            Моето лично мнение е, че в тази си форма ние не можем пълноценно да разсъждаваме за отвъдното. Мисълта за него е непоносима. Но както казва Лао Дзъ: "Рано или късно несъществуващото ще споходи всичко съществуващо!". "Всичко се ражда от битието. Битието се ражда от Небитието." Ще дойде моментът за всеки един от нас да узнае Тайната на Смъртта, а дотогава ви приканвам да поживеем, уважаеми читатели. Докато все още имаме тази възможност. Защото няма нищо по-несигурно от съществуването на утрешния ден!