Моето есе до Апостола

     Живеем в смутни времена и при всички положения това не е времето на „чистата и свята република”, за която Левски живя и умря. Всичко изглежда като един разграден двор, от който всеки нагло може да граби. Какво бих казала на Левски за съвременна България? Апостоле, ти живя достоен и изпълнен с рискове живот, но делото ти не беше опазено от народа, за който загина. Ако живееше в днешния свят, щеше да видиш хора с преобърнати ценности, с покварени души, а не с чистота и патриотизъм пълни. Красиви бяха твоите идеали, но си отидоха заедно с тебе. Зная, че не това си очаквал, но малко се оказаха борците за България като тебе.

      Съвременна България е всички онези, пустеещи места забравени от Бога, за които никой няма и да си спомня скоро. С болка в гърдите ти споделям това, Апостоле, но е така. Не са живи ценностите на твоето време. Отидоха си в момента, в който ни напуснаха от този свят нашите баби и дядовци. Те ни говориха за теб с плам, но сега времената са други. Съвремието е жестоко, оглозгва душата ти и те захвърля като ненужна вещ. И сигурно, Апостоле, гори в погледа ти гняв след всички тези думи и ти иде до крещиш от болка и обида, защото сме станали пак роби. Нещото, срещу което най-много се бореше, ни повали отново, но този път му се покорихме доброволно, без съпротива. В твоите гърди гореше борбата срещу поробителя, а днес пак му се кланяме.

     Младежите – цветът на нацията ни, нехаят за нищо. В душите им е настанала робска тъма. Те си имат господари, на които са покорни слуги, но тези господари не стоят зад просперитета на българското. Имат самочувствието, че са някои, а всъщност са никои. Гордостта и свирепостта на младите ги прави слепи за случващото се в България. Всеки е на принципа „на мене да ми е добре”. Не сме братя и сестри. Всеки е сам за себе си. И едно време бяхме разединени и ни покориха, и сега пак е така. Без обединение как ще се борим срещу врага? А врагове дебнат от всички страни, само че са маскирани сега зад фасадата на т.нар. „европейски ценности”.

     Болно ми е да ти кажа всички тези думи, Апостоле, но как да замълча? Боря се да не съм като другите, да живея и аз за чиста и свята република, защото ако не се боря и аз ще бъда повалена, а не искам. Вярвам още в доброто, вярвам още в България и се стремя да съм силна, и да обичам страната си, както ти я обичаше, защото като България няма друга на света. Но ти прозря това отдавна и беше стожерът на нашата революция. Канарата, на която мнозина се опряха и на която вярваха. Ти беше пожертван като Христос на кръста и тялото ти беше обругано заради нас.

      Прекланям се пред теб, Апостоле, благославям името ти, благодаря ти, че обикна родината си и не се отрече от нея, дори и в смъртния си час. Беше предаден от своите и зная, че от това предателство душата ти е кървяла, но ти имаше светли и високи идеали и отстоя до края. Ти беше БЪЛГАРИН! Ти остана най-достойният син на България. Дано да не бъдеш и единственият достоен. Ще е скръбно, ако е така. Надявам се и сред младите да се появи лъч светлина, за да се разсее скептицизмът, който живее в мен. Ти си бори за чиста и свята република и ние трябва да живеем в такава заради нас и заради децата ни, за да пребъдва България во веки. Амин!