Неразкритият потенциал на човешките емоции
Емоциите са присъщи на всеки един от нас, но взаимоотношенията ни с тях са непълноценни. Макар и да не ги разбираме напълно, липсата на познание за тях не е главният проблем. Някои хора ги репресират, други се потапят в тях толкова дръзко, че чак удавят съзнанието си. Разбира се, някои просто ги изживяват и продължават напред. Но това не е достатъчно. Нашият вътрешен свят е толкова сложен и интересен.
Емоциите са потенции. Продукт са на обстоятелствата в които се намираме, но не и краен или остатъчен такъв. Както положителните, така и отрицателните. Едно малко дете изпитва емоция и веднага я изразява. Щастливо е от това, че някой е сготвил от любимото му ядене? Изяжда си всичко и искат още, правейки комплименти. Трябва да си тръгне от детската площадка тъкмо когато си е намерило компания? Всички хора на площадката ще разберат за злощастната му съдба. Може да са първични, но именно тези изживявания са неподправени и пълноценни.
С годините, очевидно, претърпяваме коренни промени. Травматични преживявания? Страх от излагане пред хора от които искаме да бъдем харесани? Или това е така нареченото „порастване“? При повечето възрастни, този емоционалнен потенциал прераства в действие само когато емоциите са екстремни. Екзалтация (любовна или не) или гняв (примесен с мъст и/или крайно отчаяние). Но истината е, че всяка една емоция има влияние, свои позитиви и негативи, и една завършена личност трябва да ги познава и осъзнава в момента на тяхното преживяване.
Тъгата фокусира, пречиства, заземява. Фокусирайки те върху причината за самата нея, тя те “води” към освобождаване от състоянието, към разрешаването на конфликта породил чувството у теб. Това я прави незаменим способ за справяне със заобикалящите ни проблеми. Ние бягаме от тъгата по всевъзможни начини. Скрийвайки се от проблемите си, скривайки самите проблеми, с различни субстанции, даже с помпозни думи. Разбира се, никой не желае да се чувства нещастен. Освен това разрешаването на един проблем изисква неопределено време, та трябва ли да сме нещастни, без почивка, със седмици, месеци, години? Можем ли да приемем тъгата в себе си и в същото време да се радваме на хубавите неща, тези които ни се случват и виждаме около нас? Това би означавало както негативното, така и позитивното да не могат да обсебят душата. Един такъв човек би бил уверен в своите способности за разрешаване на трудни ситуации, емоционално уравновесен и по никакъв начин самодоволен – все пак животът е непредвидим, но разбира се, страхът от тази непредвидимост също не е присъщ на този идеален образ.
Въобще, такава личност би разбирала не само тъгата, но и всички останали емоции и емоционални състояния – както други негативни като гняв и мъст, така и позитивни като щастие, гордост (противоположността на завистта), приемственост. (защото една от най-висшите форми на човечност е да признаеш нечии други усилия и да имаш доверието да предадеш своите усилия в чужди ръце, или да продължиш нещо вече започнато, нечия друга идея, в която вярваш)
Искам да бъда човек, който да разбира емоциите си и да използва пълния им потенциал. Изследвах ги известно време сам, но е време да споделя наученето от мен до момента и да почерпя вдъхновение от чужди идеи. Не случайно по-рано се спрях на тъгата – изследвал съм нея най-много към момента и в следващия ми текст ще споделя моите преживявания с тази емоция. Ето нещо мое, едни своеобразни опорни точки (макар че функцията им е съвсем различна), които да загатнат за какво ще пиша следващия път:
“Тези клетки, тези тъкани, органи, това тяло и духът в него нямат нищо общо със заобикалящото ги. Диасоциация – тъга.”
© Илор Холастина Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
А, то е добре човек да има поводи да е щастлив! 😊 Не се чувствай притиснат, когато го напишеш тогава, аз просто питам от любопитство! Ще ми е интересно да го прочета.
-
Ще бъде готово до края на уикенда. Благодаря за интереса, Зигрфирд!
В последните няколко дни се имам различни поводи да бъда щастлив и съответно ми е малко трудно да пиша за тъгата. Но така или иначе една от целите ми е да се науча да предизвиквам емоциите да излизат когато са ми необходими, така че това е отличен повод да се упражня. -
Кога ще има продължение? Интересно ми е.
-
Автрът на есето пише за емоции и иска да разбере и опознае тях. Ти пишеш за надемоционално ниво, това е друго, но да прав си, имаме пребогат потенциал, който не развиваме по една или друга причина.
-
Именно, Ив, емоцията на тези хора се е променила с течение на времето
Много малка част от тях са родени така. Знам за какво говориш и те разбирам, но
емоцията в по-голямата си част е мозъчна реакция на определени химични вещества в тялото. -
Умът (мозъкът) е нещото, което ни контролира, поне в по-голямата част от живота ни, освен условните и безусловни реакции.
Емоцията може и да е потенциал, но може и да е грешен отговор на неразбран външен/вътрешен стимул. Има хора, които се мислят за умрели ( синдром на Котард), представете си при тях "емоцията от живота". В един от описаните случаи човекът даже отказвал да се храни, защото нямало смисъл (той бил умрял!). Емоцията е второстепенен отговор понякога, а мозъкът колкото е гениален,толкова може да бъде и брутално объркващ.
Нищо няма как да има еднозначен отговор. Разбирането и отклика на емоцията зависи от прекалено много фактори, които се променят ежеминутно. Все пак не живеем в изолирана среда. -
Е това "някой те пипа" ме обърква: аз ли се пипам или да? Пак шизо...
Акълът пък е най-големият лъжец: а иди го схвани кога е реално, кога си играе с въображението то, кога халюцинираш, и как кога-какво да разбираш?
Обаче ако се науча как да използвам емоциите си ползотворно, може и да се науча да не си губя тялото и акъла!
Явно ключът от колибата е в емоциите -
Благодаря.
Това имах предвид, да. Странно явление е универсалният вид тъга. Докато първите имат корен и обяснение, тази като че ли се появява с раждането още. Не знам. Ще се отбивам да чета с интерес. -
Ирина, в моя кратък житейски път съм се сблъсквал с два вида тъга. Тази от загуба на нещо ценно и тази от съжаление за взимане на погрешно решение. Първичната реакция към първия вид е да се опитам да си върна нещото, но това най-вероятно е бил близък за мен човек, който не е напуснал живота ми без причина. Втората тъга най-често ме кара да се опитвам да поправя миналото в настоящето, да „спася каквото хубаво“ е останало. Тук се опитвам да си отговоря защо все пак съм постъпил по начина по който съм, има ли за какво наистина да съжалявам и дали наистина има смисъл да се опитвам да спасявам нещо.
Има и още един, по-универсален вид. Тъгата която всеки ден ни заобикаля. Бездомни хора, престъпления, издевателства. Не можем да променим всичко наведнъж, но тъгата която се поражда в нашите души от тези неща отразява нашето вътрешно желание някой ден, когато сме готови, да помогнем. -
Интересно ще ми е да науча как се оползотворяват емоциите
Зиг - това ми звучи шизофренично!
Кажете къде да си намеря моето тяло и моят акъл! -
Емил, да, казано простичко емоционалната интелигентост много ме вълнува! Но бих желал да направя още една стъпка напред. Макар и емоциите да са в общия случай извън нашия контрол, мисля, че човек с времето може да се научи да ги "повиква" и да ги ползва с конкретна цел. Но ми е трудно да кажа повече без да издам части от следващите си текстове.
Ивайло, съгласен съм, че човек не трябва да е роб на емоциите си, но не смятам, че е задължително те да са нещо второстепенно в живота му. В крайна сметка, в този ни живот, ние сме хора. Много героични, смели, напредничави постъпки са в следствие на силни емоции и/или силни убеждения. Разбира се, човек трябва да се позовава на разума си, но понякога малко ирационален хъс, даже твърдоглавие, може да е от огромно значение, просто трябва да знае как да ги използва. Специално благодаря за интересните ти коментари! -
Благодаря на всички за коментарите ви! Не очаквах да получа толкова внимание с първия ми текст, оценявам го!
Зигфрид, на едно мнение сме. Емоциите са нещо като шифър който се опитва да ни доближи до най-автентичната част от душата ти. Предполагам това се опитваше да обясниш с твоята аналогия?
За мен обаче освен разбирането на емоциите с цел поддържане на един балансиран и пълноценен живот, има нещо друго. Както всички неща в природата, така и човешката интуиция, усещанията и емоциите понякога са в грешка. Макар и в последните години много хора да говорят за силата на интуицията и за това как винаги трябва да ѝ се доверяваш, в своя живот имам твърде много примери за хора които се водят по нея сляпо. Както разумът, така и интуицията е инструмент който може и трябва да бъде поддържан и с когото трябва човек да се научи да борави. Именно това е и моята цел с тази поредица от текстове - да изследвам своя вътрешен свят и да се отворя за вътрешните светове на другите. -
Дълбоката философия ми е чужда и далечна, затова ще питам много просто: коя тъга. Предизвикана от кого, кое, какво?
Интересно, ще следя. -
Ив, откъде я знаеш тази формула за “Аз не съм това тяло, аз даже не съм този разум”? И това магическо твърдение ли е? Аз съм я чувал от Садгуру… жена ми се занимаваше и го гледаше по едно време. Знаеш ли от къде е възникнала тази практика, ако не от него? И как така транскрипция?
Извинявам се на автора за спама. -
Има нещо наречено емоционална интелигентност, може би става дума за това?
Хареса ми и ме заинтригува! Ще чакам следващото 🙂 -
Интересно есе, хареса ми! Аз определено не вярвам, че има излишни неща… включително емоциите. Всяка има какво да даде, защото те всичките са част от арсенала ни за оцеляване и просперитет. Според мен много хора бягат от емоциите си (предимно негативните) заради нарушен вътрешен диалог, и търсят позитивните (с какви ли не средства) по същата причина. Често си мисля, че емоцията е като вик на вътрешното ти Аз, търсещо как да достигне до шефа на кораба, така да се изразя, тоест, на теб… звучи странно сигурно, но моето мнение е, че здравословен вътрешен диалог е от голяма важност за разбиране на всички емоции и за поддържането на устойчивост, каквото и да става. Поздравления за хубавото есе и тема!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
