Неразкритият потенциал на човешките емоции
Емоциите са присъщи на всеки един от нас, но взаимоотношенията ни с тях са непълноценни. Макар и да не ги разбираме напълно, липсата на познание за тях не е главният проблем. Някои хора ги репресират, други се потапят в тях толкова дръзко, че чак удавят съзнанието си. Разбира се, някои просто ги изживяват и продължават напред. Но това не е достатъчно. Нашият вътрешен свят е толкова сложен и интересен.
Емоциите са потенции. Продукт са на обстоятелствата в които се намираме, но не и краен или остатъчен такъв. Както положителните, така и отрицателните. Едно малко дете изпитва емоция и веднага я изразява. Щастливо е от това, че някой е сготвил от любимото му ядене? Изяжда си всичко и искат още, правейки комплименти. Трябва да си тръгне от детската площадка тъкмо когато си е намерило компания? Всички хора на площадката ще разберат за злощастната му съдба. Може да са първични, но именно тези изживявания са неподправени и пълноценни.
С годините, очевидно, претърпяваме коренни промени. Травматични преживявания? Страх от излагане пред хора от които искаме да бъдем харесани? Или това е така нареченото „порастване“? При повечето възрастни, този емоционалнен потенциал прераства в действие само когато емоциите са екстремни. Екзалтация (любовна или не) или гняв (примесен с мъст и/или крайно отчаяние). Но истината е, че всяка една емоция има влияние, свои позитиви и негативи, и една завършена личност трябва да ги познава и осъзнава в момента на тяхното преживяване.
Тъгата фокусира, пречиства, заземява. Фокусирайки те върху причината за самата нея, тя те “води” към освобождаване от състоянието, към разрешаването на конфликта породил чувството у теб. Това я прави незаменим способ за справяне със заобикалящите ни проблеми. Ние бягаме от тъгата по всевъзможни начини. Скрийвайки се от проблемите си, скривайки самите проблеми, с различни субстанции, даже с помпозни думи. Разбира се, никой не желае да се чувства нещастен. Освен това разрешаването на един проблем изисква неопределено време, та трябва ли да сме нещастни, без почивка, със седмици, месеци, години? Можем ли да приемем тъгата в себе си и в същото време да се радваме на хубавите неща, тези които ни се случват и виждаме около нас? Това би означавало както негативното, така и позитивното да не могат да обсебят душата. Един такъв човек би бил уверен в своите способности за разрешаване на трудни ситуации, емоционално уравновесен и по никакъв начин самодоволен – все пак животът е непредвидим, но разбира се, страхът от тази непредвидимост също не е присъщ на този идеален образ.
Въобще, такава личност би разбирала не само тъгата, но и всички останали емоции и емоционални състояния – както други негативни като гняв и мъст, така и позитивни като щастие, гордост (противоположността на завистта), приемственост. (защото една от най-висшите форми на човечност е да признаеш нечии други усилия и да имаш доверието да предадеш своите усилия в чужди ръце, или да продължиш нещо вече започнато, нечия друга идея, в която вярваш)
Искам да бъда човек, който да разбира емоциите си и да използва пълния им потенциал. Изследвах ги известно време сам, но е време да споделя наученето от мен до момента и да почерпя вдъхновение от чужди идеи. Не случайно по-рано се спрях на тъгата – изследвал съм нея най-много към момента и в следващия ми текст ще споделя моите преживявания с тази емоция. Ето нещо мое, едни своеобразни опорни точки (макар че функцията им е съвсем различна), които да загатнат за какво ще пиша следващия път:
“Тези клетки, тези тъкани, органи, това тяло и духът в него нямат нищо общо със заобикалящото ги. Диасоциация – тъга.”
© Илор Холастина All rights reserved.
Много малка част от тях са родени така. Знам за какво говориш и те разбирам, но
