Ти си кит.
Има някаква странна... зависимост не, ами интимност, да интимност, между хората решили да ходят пеша в най-големия порой.
Една свобода...
Хванат си неподготвен - между две спирки, между два свята...
Вървиш като пълен идиот, идея нямаш защо и къде отиваш и защо не изчакаш скапания автобус - примерно.
Ти си кит, имаш вода и в задника ако се стегнеш ще измайсториш гейзер зад себе си.
И изведнъж виждаш същия мокър тъпанар срещу тебе.
Разминавате се и.. и той ти се усмихва. Усмихва ти се и ти му се усмихваш, човек. Защото той си ти. Виждаш как очилата му са се запотили, от брадичката му се стича вода, а ти се усмихваш, тръскаш глава, бършеш очи, щот' и ти нищо не виждаш, но пък не ти пука.
Вие сте интимни!
По-нагоре някакво пълно момиче с чадър върви и си мърмори нещо недоволно. Сливате погледи и в тоя див момент на свободност, почвате да се смеете... 
В очите й е запечатана иронията на съдбата - аз имам чадър!
Да, ама е все тая, защото духа такъв вятър, че капките летят хоризонтално... 
Накратко - има и доста по-хубави неща от лошото време, но малко са толкова свободни като теб под поройния дъжд.

Ф.