"Светейки на другите, изгарям сам!"

Ще си отида! Без звук, без шум, без трясък на врата. Само стъпките ми тихо ще заглъхват зад завоя. Знам, светът не свършва с мен и нищо няма да се промени, пак небе ще е небето, въздуха, водата.

Отивам си! Чакайте ме! Може да се върна, но не сега. След ден два, седмица, година.А сега ще се стопя, ще се излея и ще изчезна. Ще изгоря за миг, летейки, като падаща звезда - красиво, мълчаливо и... някак гордо.

А как исках да остана с вас! Да живея, да се смея, да се радвам. Но уви, трябва да замина. Обичам ви! Отивам си. Недейте да плачете, може би така е по добре.

Заминавам - надалече. Не плачете! Вие винаги ще сте с мен. Да, точно тук - в сърцето!

Опитах всичко. Опитах се да бъда просто Човек! Ха, ха, ха. Но да си Човек е трудно днес. Длъжен бях да бъда Нещо във живота. Не успях! Простете!. Все пак човек трябва да си отива красиво и с достойнство.

Не знам къде отивам. Моята финална лента е привързана към хоризонта.

Какво е това? Сълзи ли виждам в очите ви? Нееее, едва ли. Сигурно някаква прашинка в окото.

"Оставаме, оставаме! И нищо, че е есен!" Не! Оставате! Знам, ще дойде пролет. И аз също ще я видя - красива, елегантна, изтръгваща се с вик от зимата.

Отивам си. Без трясък на врата, тихо, кротко, без глас. Това бях аз - един младеж на деветнайсет. Небръснат, смръщен, нехармоничен.

Сега, когато тръгвам, отблясъците на залеза ме рисуват по стените, висок, строен, неестествено красив - дори изящен. Обагрен целия във пурпурно, като в кръв.

Не плачете! Винаги ще бъда с вас! Обичам ви!

Тръгвам си, за да остана. Ще бъда тук и... няма да ме има. Свиквайте.

Но аз, разбира се, ще се връщам понякога, в мечти и спомени. В усмивката на изгрева, в стремителния полет на гларуса. Ще видите отражението ми в дивия, свободен и някак тъжен бяг на вълната, в пречупения й гръбнак от снежнобяла пяна. Ще ме срещнете в някоя иронично-тъжна усмивка, в някой познат стих. Оставям ви всичко, което бях, което съм. Може недостоен да съм бил - Простете.

Стоя сега над листа и гледам малко гузно и смутено. Виждам, че ме гледате с упрек в очите.

"Защо? Кажи!" Малко е нелепо, нали? Да си тръгна толкоз рано, със залеза, без обяснения. Но така е по-добре.

Сега си отивам, но ще дойда пак в мимолетен спомен, в "ярък слънчев ден", в някоя красива песен, "в ден до лудост сив", когато навън небето е смрачено и ръми.

Заминавам си, но всъщност аз оставам в умовете и в сърцата - във самите вас. Ще вдишвам с всяко ваше вдишване, ще се усмихвам с всяка ваша усмивка.

Стигнал вече края, се извръщам да ви видя за последно... усмихвам ви се... Не плачете. Решил съм! Не ме молете, няма смисъл... Размивам се в мъглата, оставам само силует...

Отивам си - изгарям сам, светейки на другите...