Не е есе, а просто няколко реда мисли, които ми хрумнаха.

През целия си живот, докато порастваме, постоянно губим нещо от себе си и получаваме нещо друго. Губим  едни мозъчни клетки и подсилваме други, в програмата, наречена живот. Наложено ни е, че трябва да се държим по определен начин за годините си. "Не ти отива на годините", казват повечето хора, когато правим нещо различно от останалите на нашата възраст. И всичко зависи от това, какво правим сега, в настоящия момент. В момента, в който спрем да правим нещо, мозъчните клетки, отговорни за това, започват да изчезват, защото природата така е устроена, че щом не използваме нещо, тя го счита за ненужно. Най-важното заключение (поне за мен) от всичко това е: Никога не спирай да се радваш и да обичаш.