Често мисля за нея. Понякога си спомням онзи момент, в който си протегнахме ръцете една към друга и ги докоснахме, а след това осъзнахме, че има нещо странно в това докосване. В началото смятахме, че е някаква дарба - да усещаме, да мислим, да чуваме и да предвиждаме действията една на друга. Ала с времето се оказахме сякаш една срещу друга. Тя беше твърде потисната и сякаш около мен се потискаше още повече. Не, защото нямаше качествата на това да бъде истински красива, каквато беше, всъщност, а защото смяташе, че притежава кусури, които се забелязваха отдалеч. Затова предпочиташе да бъде мъжетрошачка и да се влюбва дълбоко, сякаш във всеки срещнат. 

  Ако трябва да бъда откровена, понякога не го разбирах, ала отказвах да я съдя. Искаше ми се просто да ми бъде приятелка и уверена в това свое мислене, прощавах грешките ѝ спрямо мен. Когато разбрах, че спи тайно с приятеля ми, с когото до скоро бяхме заедно и че връзката им започнала в неговото сърце, още докато сме били заедно, се почувствах предадена. Точно толкова предадена от него, колкото от нея, защото наричах нея ,,приятелка". 

  От друга страна си спомням как наивно смятах, че тя не е виновна в ситуацията и най-вероятно този, който достатъчно време ме лъжеше за себе си, просто е излъгал и нея. Оправдавах я. Отказвах да повярвам, че тя е изтъкала мрежа от емоции, които да ги свързва. Отказвах да повярвам, че това ,,оставане у тях" е било под претекст за нещо много по-сериозно от ,,място, на което да нощува". Не бих могла да опиша чувството на предателството, което тогава се появи внезапно и се заби като стрела в гърдите ми. Наистина. Честно. Не можех да поема въздух и имах чувството, че точно те двамата са ме окачили на бесилото и докато аз вися там умираща, те гледайки ме, се целуват страстно. Точно това чувствах и бих казала, че беше примесено с борба да остана с всичкия си и да простя. Беше ми трудно да го направя. 
  Тогава тя измисли своята нова история, виждайки, че навярно се опитвах да я оправдая пред себе си. Каза ми, че той е направил заговор, че отначало било замислено и аз (наивната глупачка) повярвах и продължих да я държа в кръга ми от приятели. 
А тя не беше... 
  После се появи вторият мъж, който така отчаяно харесвах, но в един момент изчезна точно така, както се беше появил. От нея разбрах, че причината за изчезването му било, че той просто бил влюбен в нея. Нея. След време разбрах, че тайно се виждала с пореден, който за момент се извъртя в живота ми, но не беше нищо по-сериозно от една единствена целувка. След време направих новогодишен подарък на друг, който харесвах, но объркана от бъдещето, което може би щяхме да имаме избягах в нощта. А после разбрах, че тя е пресушила сълзите му набързо и го е утешила на нейното рамо. И това простих. 
 И всичко накрая приключи, когато я поканих на рождения ми ден, а тя си измисли оправдания, за да не се видим. Тогава си казах, че вече е дошъл краят и е време да спра да смятам, че тя е моя приятелка. 
  Понякога отварям профила ѝ и дълго разглеждам снимките ѝ там, за да я видя как е. Ала болката от всичко случило се помежду ни, не ми дава мира и сили, за да ѝ напиша и ред. А тя ми липсва. Имахме си наша история, която беше достойна за книга, както много пъти тя беше казвала. 
И днес книгата е готова, но тя не е персонажът, който трябваше да бъде. Тя се оказа предателка, а мен ме боли до корен от факта, че точно аз трябва да дам тази квалификация. Защото изглежда така, сякаш не се различаваме по нищо. Напротив, много сме еднакви. Може би именно в това е проблемът.