Събудих се рано, сред нощите ще да е било, не погледнах часовника на неизменния телефон, който се беше изтегнал най-нахално върху нощното ми шкафче, но прозорецът ми беше тъмен. В просъница ми се яви едно стихотворение на Смирненски, в целия му блясък се яви, без да имам и най-малка идея защо точно то и защо точно сега. Но сънищата, както съм чел, имат своя странна логика и живот. Все още със залепнали от съня клепачи, свит на кравай в леглото си, започнах да рецитирам куплетите наум:
*”От нишките на свойте мъки тежки
изтъках твърдата си броня аз.
А моят меч е сноп души човешки,
калени в пламъка на сетни грешки
и в мъдростта на свойта първа власт...”
Странно, толкова години минаха, откакто бях ученик, и учителката по български език и литература ни поръча да научим това стихотворение наизуст за следващия час. Има стихотворения, които съм учил наизуст, както и останалите ми съученици, и които не помня вече. Стихотворенията не помня, не съучениците си, реших да изясня предното неясно изре ...