Някога (мисля, че доста отдавна), познавах един човек. Странна птица беше... Не знам кога и къде се запознахме, не си спомням дори лицето му. В съзнанието ми се прокрадва единствено неговия силует -на високо, стройно и изразително тяло, в чиято меланхолична отпуснатост имаше нещо необикновено. Той нямаше нито забележително минало, нито го очакваше знаменито бъдеще - просто живееше в някакво свое, собствено, шизофренично разпокъсано настояще. Винаги ходеше замислен, с наведена глава и присвити очи, винаги сам. Често го виждах там, горе, на скалите, впил жадните си очи някъде в синьо-зеления простор. Едва по-късно разбрах, че за него това е свещенодействие, защото чрез сетивното сливане с вечната хармония, той успяваше да събере разпилените си мечти, да обуздае напиращите чувства, да омиротвори себе си. Много пъти ми е споделял, че, докато е там, горе, се чувства част от нещо голямо. Но тогава не разбирах. Той нямаше приятели, дори и аз не успях да се вмъкна под саможивата му черупка. Ощ ...