Някога (мисля, че доста отдавна), познавах един човек. Странна птица беше... Не знам кога и къде се запознахме, не си спомням дори лицето му. В съзнанието ми се прокрадва единствено неговия силует -на високо, стройно и изразително тяло, в чиято меланхолична отпуснатост имаше нещо необикновено. Той нямаше нито забележително минало, нито го очакваше знаменито бъдеще - просто живееше в някакво свое, собствено, шизофренично разпокъсано настояще. Винаги ходеше замислен, с наведена глава и присвити очи, винаги сам. Често го виждах там, горе, на скалите, впил жадните си очи някъде в синьо-зеления простор. Едва по-късно разбрах, че за него това е свещенодействие, защото чрез сетивното сливане с вечната хармония, той успяваше да събере разпилените си мечти, да обуздае напиращите чувства, да омиротвори себе си. Много пъти ми е споделял, че, докато е там, горе, се чувства част от нещо голямо. Но тогава не разбирах. Той нямаше приятели, дори и аз не успях да се вмъкна под саможивата му черупка. Още много хора се опитваха да се сприятелят с него, но той ги отблъскваше - явно самотата му харесваше или просто не беше готов да живее така. Привидно всякакви напълно човешки емоции му бяха чужди. Но той обичаше живота, радваше се на всичко... И все пак в очите му имаше безкрайна тъга. Мисля, че единствено аз успях да разгадая болката на този човек. От време на време излизахме заедно да се поразходим из гората. Когато се озовавахме под величествените и горди дървета, той трескаво следеше всяко едно движение на природата. Когато се случеше някоя птица да излети, изплашена от нас, той се вцепеняваше  и големите му очи се взираха в нея, докато станеше точица в далечината. След това не отронваше дума и ставаше по-замислен. Едва тогава, след доста подобни разходки, прозрях какво го мъчи. Той искаше да е високо над всичко, някъде там, при птиците, затова ги наблюдаваше - опитваше се да разбере как летят. Той усети, че разплетох житейския му възел и се дистанцира от мен. И един ден просто изчезна.

        Оттогава не съм го виждал (вече няколко години). Не знам, може би е щастлив с някое ято... А може би е разбрал, че мястото на хората е тук, на земята, при другите хора.

        P.S. Всъщност и днес, когато се погледна в огледалото, си представям къде точно щяха да бъдат красивите ми криле...