Беше неделя.

  Последната от месеца – топла, но не гореща. 28,2 градуса, пак по-добре от 42. Сянката от дърветата застилаше зелената тишина наоколо.

  Гледам насъбралия се народ и ме задавя смях – все едно съм се напушил. Малко невъзпитано от моя страна. До днес нямах представа, че познавам толкова много хора.

  Ето там, подпрял се на дървото, е застанал мъж на средна възраст. Позната физиономия, обаче без име. Надига пластмасово шишенце и отпива от водката...

  - Ей, какво правиш бе - 11:30 е?  - Не ми обръща внимание. - Добре де – мисля си – нали е в моя чест, нека пие.

  Обикалям, спирам се при всеки от тях. Днес ги виждам в различна светлина. Странно как се отпускат чертите на едно лице сред природното спокойствие. Едни са още по-красиви, други –  по-уморени.

  Нещо ми престъргва стомахът. Гладен съм. А наоколо – баници, кексове, пиене... Нищо, ще издържа.

  Това му е кофтито, да пукнеш гладен. Оставаш си вечно гладен. Всъщност е доста тъпо да умреш като мен – в четвъртък. Ебаси безличния ден. В 9:15 сутринта, точно в края на Витошка, там, дето опира в парка. По това време даже не можах да направя подобаващо задръстване с кончината си. Малшанс! Медиците дойдоха като никога, на 3-тата минута, все пак Медицинска академия е близо.

  Статус – сдохнул, muerto, fuckin’ dead – ритнал камбаната – без финес... Масивна черепно-мозъчна травма, вследствие, на което – Le Roi est mort.

  Цели две години пресичам на тоя светофар. Всяка сутрин.  Всяка вечер. В 85%  от случаите на червено. Хванал съм му цаката или поне хванал я БЯХ.

  Леле,  как изхвърчах, чак си видях краката да се издигат над мен и... по глава, право в каменния ръб на саксията пред магазина...  

  Знаете ли, мисля си, че ги наслагаха около изборите. Ето това е иронията – веднъж  и аз да гласувам и единственият резултат да е предизборна саксия, летяща към главата ми.

  И аз исках да умра “някога – на барикада”, но видиш ли, спря ме едно парче камък.

  Сега ме хваща яд. Трябваше да оставя нещо като завещание или списък. Нямаше да е лошо хората да знаят, че искам на погребението ми да има музика и много пиене, смях, задължително без поп, и всички да са в бяло – малко по източен маниер. На гроба нямаше да е лошо да сложат някоя от олигофренските ми снимки – имам доста.

  Гледам пристигат пеша още хора... Опа-а-а-а, ето я и катафалката. Малко ми е гузно, че другите ходят, а аз се возя.

  Чета отстрани – Погребална агенция “Здраве”... Е т’ва вече е извратенящина някаква...

  В главата ми вече тихичко звучи:

  Ain't no place I'd rather be
  Only place that's right for me…*

  Ще изчакам да ме заровят и отивам да търся своето Имение.

  В средата на множеството - ложето ми бяло и невинно като душицата ми млада, непорочна...

  Ха – ха – ха! Не бе, бъзикам се. Айде заравяйте, че ще се разтека.

  За последно поглеждам буците пръст, тропащи по вратата ми.

  Мамка му, само да не бях гладен...

  *Текстът е от песента на 2pac – Thugz mansion