Само да не бях гладен
Беше неделя.
Последната от месеца – топла, но не гореща. 28,2 градуса, пак по-добре от 42. Сянката от дърветата застилаше зелената тишина наоколо.
Гледам насъбралия се народ и ме задавя смях – все едно съм се напушил. Малко невъзпитано от моя страна. До днес нямах представа, че познавам толкова много хора.
Ето там, подпрял се на дървото, е застанал мъж на средна възраст. Позната физиономия, обаче без име. Надига пластмасово шишенце и отпива от водката...
- Ей, какво правиш бе - 11:30 е? - Не ми обръща внимание. - Добре де – мисля си – нали е в моя чест, нека пие.
Обикалям, спирам се при всеки от тях. Днес ги виждам в различна светлина. Странно как се отпускат чертите на едно лице сред природното спокойствие. Едни са още по-красиви, други – по-уморени.
Нещо ми престъргва стомахът. Гладен съм. А наоколо – баници, кексове, пиене... Нищо, ще издържа.
Това му е кофтито, да пукнеш гладен. Оставаш си вечно гладен. Всъщност е доста тъпо да умреш като мен – в четвъртък. Ебаси безличния ден. В 9:15 сутринта, точно в края на Витошка, там, дето опира в парка. По това време даже не можах да направя подобаващо задръстване с кончината си. Малшанс! Медиците дойдоха като никога, на 3-тата минута, все пак Медицинска академия е близо.
Статус – сдохнул, muerto, fuckin’ dead – ритнал камбаната – без финес... Масивна черепно-мозъчна травма, вследствие, на което – Le Roi est mort.
Цели две години пресичам на тоя светофар. Всяка сутрин. Всяка вечер. В 85% от случаите на червено. Хванал съм му цаката или поне хванал я БЯХ.
Леле, как изхвърчах, чак си видях краката да се издигат над мен и... по глава, право в каменния ръб на саксията пред магазина...
Знаете ли, мисля си, че ги наслагаха около изборите. Ето това е иронията – веднъж и аз да гласувам и единственият резултат да е предизборна саксия, летяща към главата ми.
И аз исках да умра “някога – на барикада”, но видиш ли, спря ме едно парче камък.
Сега ме хваща яд. Трябваше да оставя нещо като завещание или списък. Нямаше да е лошо хората да знаят, че искам на погребението ми да има музика и много пиене, смях, задължително без поп, и всички да са в бяло – малко по източен маниер. На гроба нямаше да е лошо да сложат някоя от олигофренските ми снимки – имам доста.
Гледам пристигат пеша още хора... Опа-а-а-а, ето я и катафалката. Малко ми е гузно, че другите ходят, а аз се возя.
Чета отстрани – Погребална агенция “Здраве”... Е т’ва вече е извратенящина някаква...
В главата ми вече тихичко звучи:
Ain't no place I'd rather be
Only place that's right for me…*
Ще изчакам да ме заровят и отивам да търся своето Имение.
В средата на множеството - ложето ми бяло и невинно като душицата ми млада, непорочна...
Ха – ха – ха! Не бе, бъзикам се. Айде заравяйте, че ще се разтека.
За последно поглеждам буците пръст, тропащи по вратата ми.
Мамка му, само да не бях гладен...
*Текстът е от песента на 2pac – Thugz mansion
© Филип Филипов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Ха-ха... Поздравления!
-
Аз честно казано не намирам написаното за смешно, даже като цяло е трагично... както Нитше едно време е открил - като хората се смеят прекалено много, после става тъжно. Иначе идеята е много добра и като цяло е доста дълбока (поне според мен). Поздрави.
-
Гледам и ти добре я владееш самоироният. Поздравления. Много свежо.
-
Страхотен черен хумор
-
Хареса ми! Поздрави!
-
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
хубаво смешно тъжно и много леко за четене има философия в израза
"До днес нямах представа, че познавам толкова много хора."
да така е никой няма представа и разбира чак когато отиде в билница или умре (като умре не разбира това е тъжно)
ценете се докато сте живи и здрави!!! после е късно