С какво е слабо лявото?

     С безсилието си навярно. Повечето хора са десняци.

     С какво е силно лявото?

     Със своята необходимост. Повечето хора са двуръки.

     Защо е нужно лявото?

     За да си служим с неговата помощ.

     Може ли без лявото?

     Може. Би.

     Кому е нужно тогава... Или?

     Питайте природата. Вижте дърветата – хармонични са. Не растат само от една страна. Светлината им иде от четири посоки – не е нито лява, нито дясна. Тревите погледнете. Животните – те само на север ли отиват?

      Птиците – от юг ли бягат? Накъде?

     Не съм чувал за риби левичари. Но допускам, че не са и десничари. Нито речните, нито океанските.

    Има хора обаче, които не могат да се примирят, че слабостта не е в немощта на дясното, а в безсилието на лявото: за сърцето или за мозъка, не зная. В неспособността да произведеш свят, лишен от бедност и милосърдие към злината на капитала, там е нищетата: иначе казано, хуманността на човека е лицемерно безсърдечна. Или недостатъчна. Плуваме наляво, за да стигнем вдясно. Така шофираме живота си.

     Ленин е недовиждал с едното око. Лявото било, казват. А с другото виждал света наопаки, но затова пък съвършен. Той само такова съвършенство можел да вижда: отчаяно до безпощадност. 

     Лявото, като представа, допускам, не изключва капитала. Но го мрази по китайски начин, за да го опровергае, като го одухотври, като му затвори визията. Това е почти невъзможно. Маркс не е мислел така. Енгелс – също. Но те са мъртви като хора, живи са само идеите им. Отчасти. Днес центърът на капитала превърна лявото и дясното в две бузи на едно и също задно нещо. Безочливо нещо.

     За всяка лява партия – независимио дали ще я има и дали ще съществува в нашия получовечен свят, особено пък в българския умопобъркан, ала устойчив вариант на демокрацията (както днес човечеството определя щастливо своето нещастие), е важно да не бъде неморална. Дали ще съществувава – това ще реши народът. Кой друг? В повечето съвременни държави решенията ги взема капиталът, обзел ума, настроенията и смисъла на битието. А моралът е духовен. Не можеш да го присвоиш като труда, ала си способен донякъде да го подчиниш. За това са войните: те са борба за духовно прекършване, която моралът не е бил способен да оправосъди по друг начин. Всяка война е състезание на човешката бездуховност. Който победи – ще мачка победения. Както вселената ще смачка в прегръдката на гравитацията си нашата планета след време, това е неизбежно. Нали тя я е създала? Създателят изяжда плода си. Има го и в гръцката митология. Следователно вселената е съревнование на живота и смъртта.

     Много ми дреме за това. Кой ли пък и им е дал книжка – и на живота, и на смъртта, че да карат толкова бързо по магистралата на времето? А? Че и в една посока даже! Това е безобразие.

     Но съществуват хора, тук, живи още, които смятат, че чрез своя труд ще направят живота си по-добър, преди Вселената да ги затрие и дори нещо по-лошо: беднотията. Тези хора днес са нещастници. Без пагони. Цивилни. Утре сигурно пак ще бъдат такива. Но вдругиден – едва ли. Те още се надяват, че имат право на щастие. Даже повече: те смятат, че имат право.

     Ала това ги прави неудобни. Имаш ли право, имаш десница. По принцип. Юмрук е десницата. Само леваците се крият зад закона. Тия пичове като Роки Балбоа са леви юнаци, ама са изключение.

     Олевяването не е физиолигчна промяна на крайниците: дали можеш да си служиш с единия или с другия от тях по-добре. Нито метаморфоза на мисленето е. То е необходимост на доброто да осмисли вождизма на злото и да го поведе, ако не ли – да го потикне поне по прав път. Не че левият е най-прав. Но е постилка към него. Олевяването е съдружие.

     Та кажете ми – кой днес е доволен от резултатите от труда си? Работиш, работиш... и нищо. Като в оня виц. При социализма беше зле, ама като бачкаш – купиш черга. Сега е по-добре, ама като работиш – продадеш чергата. Маркс, както (не)всички знаем, го наричаше отчуждаване на труда от капитала. Милтън Фридман го нарича немирство на парите.

     Аз го наричам свинщина.

     Нямам нищо против да ни управляват свине. Оруел подробно го описва в романа за фермата. Но и те са хора – като се очовечат, ще заприличат на хор в кочина или в парламент, все едно. Тогава стават най-ужасни. Не приличат на себе си.

     Грухтят. За да (не) напомнят. Всяка свиня може да стане депутат. Но от депутат прасе не става. Само сланина.

     Така съм чувал да говорят в кланиците.