Утре не е обещано
Утре не е обещано
Накацали по балконите, тъжните лица на сателитните чинии отразяваха скръбта на човеците обратно към земята.
Болезнено-незапомнящо се, сивият ден повтаряше себе си. Морето - спокойно, застинало в очакване, огледално копираше нищото отгоре.
Като изтребители, пикираха гълъбите и с плясък на криле се приземяваха сред океан от киша.
Отварям очи!
Светлина...
И болка!
Болката е добра. За разлика от хората тя не лъже. Понякога с пила свири по оголения нерв, друг път е просто далечно и глухо усещане... илюзия...
Обладава, внушава, изпълва!
Пристрастен съм към нея. Обичам я!
Тя не изневерява. Моя е – когато пожелая.
Ръбът на чашата порязва устната ми. Преглъщам... Водката - силна и горчива, с метален вкус – като живота!
Пламъчето на забравената цигара докосва изтръпналите ми пръсти, но аз не я изпускам. Търпя!
Харесва ми да се самобичувам, самонаказвам, да самоболя...
Красива е!
Тя е нещо много важно - живот!
Знак?! Не... Символ, че днес си още тук, че дишаш и усмихвайки се, бос вървиш по острието...
Болката е свободата, която ти е забранена. И която винаги ще е тук.
И едва надвил делириума, един безполов глас тихо ми прошепва в ухото:
- Живей, гори, боли, обичай, защото утре... Утре не ни е обещано!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Филип Филипов Todos los derechos reservados
