Виж. Усети. Кажи. Сътвори

Ах, колко е красиво езерото по залез! Ветрецът изящно повдига клоните на плачещите върби над водата, за да я целунат те нежно в замяна, привлечени от силата на притеглянето. В шумолящите сребърно-смарагдови листа се крие послание, което можеш да доловиш ако отвориш съзнанието си. “Улови мига! Живей сега! Остави следа!”

И във всеки лъч на пречупените розово-алени багри на заника живее по една мечта, която с теменужения здрач заспива с въздишка, за да се събуди с усмивка на идния ден, обляна от руменото сияние на зората.

Съзерцание… Умението да зарееш погледа си и да се освободиш от бремето на тревогите. Моментът, в който светът престава да съществува, за да останеш в него само ти и да се превърнеш в свидетел на установяването на съвършеното равновесие. Тук, в лоното на наблюдението като удоволствие, не се нуждаеш от нищо и от никого. Без думи, без изисквания. Единствено с прелестта на настоящата прашинка от вечността, която ти е отпусната като живот. И смисъл.

Осъзнаване…Привилегията, дадена ти за да поддържаш баланса си. Да дишаш, растеш, да се учиш и да бъдеш щастлив. Да вървиш по пътеката, стремейки се към своя личен идеал. Ти наблюдаваш, но и участваш. Запаметяваш, но и променяш. Част си от неделимото цяло, но си и единствена по рода си вселена от възможности. И именно твоят ум притежава силата, нужна за комбинирането на най-благоприятните съставки за получаването на възхитителната смес на едно осъзнато съществуване. Ти и никой друг. Ти си господарят на своята съдба.

Общуване…Обменът на вербална и невербална информация с някого отсреща. Мисли, чувства, физически и емоционален контакт. Хармонията на разговора със съмишленик, с когото се разбирате тъй добре, че дори успявате да довършвате изреченията един на друг. Истинска благодат, когато събеседникът срещу теб споделя интересите и вълненията ти.

Творчество…Тайнството на създаването на изкуство от едничка частица вдъхновение. Извайването на усещания у публичния наблюдател. Съзиданието на светове и реалности. Откровението на безсмъртието, с което се сдобива творецът, когато въплъти себе си в творбата. 

Дали си като мен или пък не съвсем? Може би и за теб важи тази логическа връзка на раждането на мисловна прелест, изливаща се върху наблюдателя-ценител и провокираща го на свой ред да се замисли. 

А може и да греша. Възможно е цялата ми досегашна истина да се крепи на клатещи се основи и да я застрашава рязък срив и пълно унищожение.

Дали досегашният ми живот, преминал в наблюдение и изучаване на другите, вместо в общуването с тях, е бил празен и безмислен? Или пък ме е научил как безпогрешно да разпознавам безценните и незаменими сред човеците?

Възможно ли е и неосъзнатото да ръководи бъдещите ми действия, понеже твърде дълго е оставало потискано и презирано като грешно и зло?

Наистина ли умея да водя разговор или всеки следващ неуспешен път, в който се опитвам, неминуемо стигам до една и съща задънена улица, в чийто край се налага да капитулирам пред неспособността си да поставя ясни граници?

Творя или се самозаблуждавам? Амбицията ми оправдана ли е или е вик за помощ? Неизлечим комплекс? Незараснали рани, които вадя на показ, но ги покривам с блестящия илюзорен прашец на сладкодумието?

Моята фантазия ме води. Емоцията дава цвят на въображението. Жаждата за себедоказване ме тласка напред. Но дали е нагоре? Ами ако пътят ми е постлан с добри намерения и те в края на краищата ще ме отведат на едно много лошо място?

Няма как да знам. Не и докато не опитам. Докато не сгреша веднъж или пък хиляди пъти по толкова. Нали уж важното беше не колко сме падали, а пътите, в които сме се изправяли да са с един повече от паденията.?

Някой някога ми беше казал, че не не съм направена да ходя с наведена глава. И че ще съм последният човек на света, който ще го стори. Хубаво звучеше. Особено, казано от някой друг. Но действително ли се нуждая от чуждо признание за себеутвърждаването си? 

Лесно е да разчиташ на авторитет да взема решения вместо теб, а ти да си обикновен техен изпълнител. Да играеш на сигурно като не поемаш отговорност, а я прехвърляш. Да се представяш за слаб и уязвим, за да не те грози опасността да се изправиш пред дилемата на избора. Да оправдаваш всяко свое действие с мощното, почти магично чуждо присъствие над себе си и влиянието на една силна личност върху твоята слаба.

В крайна сметка, обаче, всичките ти извинения се свеждат до кратък еднозначен отговор: “Да, аз съм!” или “Не, аз не съм!”. Моите- също.

Да. Аз искам. Мога. И ще го направя. Наблюдавах достатъчно, за да ми е пределно ясно, че пътищата се кръстосват и техните кръстовища са места на съдбоносни сблъсъци. Не просто на възгледи, но и на потенциално бъдеще. Който от нас притежава достатъчно сили да продължи след стълкновението, той заслужава да го стори. Другият ще се примири с утешението, че е заплатил с известно време и късче от себе си за поредния скъпоценен урок в живота си. И дори ще благодари за него.

Не. Не говори. Не е необходимо. Сътвори своята истина. Покажи ми я. Убеди ме в правотата си. Или просто отстоявай себе си. Аз ще се съглася, но не напълно. Защото ти не виждаш през моите очи, не извървяваш моя път и то с моите обувки. Дори аз не го правя. Днес съм една, утре-друга. Другаде. По различен начин.

И ти ще бъдеш. И ако твоята логическа връзка се синхронизира с моята… Е, не е ли това един прекрасен повод да седнеш и да ми напишеш своя отговор?

Погледни. Усети. Говори. Сътвори…