Виновна си, затова че... и за другото... и тогава, сега също, и утре ще бъдеш... изобщо ВИНОВНА СИ.
Неведнъж съм чувала тези думи, неведнъж съм ги виждала в очите, усещала съм ги в жестовете на неодобрение, чувствала съм ги в смръщени вежди и криви усмивки... хиляди пъти в сърцето ми е трепвало чувството за вина. И то, горкото, се е свивало... казвало е на усмивката ми да изчезне, нареждало ми е да не смея да предявявам претенциите си, да не се осмелявам да изразявам желанията си, да не се стремя да осъществявам мечтите си, да не искам нищо за себе си... да не си помислям да бъда щастлива...
Така ли е наистина... виновна ли съм...? За това, че искам да правя това, което ще ми донесе удовлетворение или радостна усмивка. За това, че желанията и мечтите ми са различни от тези на хората около мен. Затова, че начинът ми на поведение и действие не се харесва на другите. И дори на човека до мен... Виновна ли съм, че... искам щастие за себе си? Или даже за това, че съм се родила...
Защо неодоб ...