Виновна си, затова че... и за другото... и тогава, сега също, и утре ще бъдеш... изобщо  ВИНОВНА СИ.

  Неведнъж съм чувала тези думи, неведнъж съм ги виждала в очите, усещала съм ги в жестовете на неодобрение, чувствала съм ги в смръщени вежди и криви усмивки... хиляди пъти в сърцето ми е трепвало чувството за вина. И то, горкото, се е свивало... казвало е на усмивката ми да изчезне, нареждало ми е да не смея да предявявам претенциите си, да не се осмелявам да изразявам желанията си, да не се стремя да осъществявам мечтите си,  да не искам нищо за себе си... да не си помислям да бъда щастлива...

   Така ли е наистина... виновна ли съм...? За това, че искам да правя това, което ще ми донесе удовлетворение или радостна усмивка. За това, че желанията и мечтите ми са различни от тези на хората около мен. Затова, че начинът ми на поведение и действие не се харесва на другите. И дори на човека до мен...  Виновна ли съм, че... искам щастие за себе си? Или даже за това, че съм се родила...

    Защо неодобрението на другите предизвиква това чувство? Защо човек да не може да живее така, както иска самият той? Защо да не може да харесва и обича различни неща? Защо да не прави това, което той обича, по начина, по който той иска... защо е необходимо да постъпва според разбиранията на другите? И защо пък трябва да се чувства виновен, че не го прави?

    Дали вината е вродено усещане... дали коренът ѝ е още от времето на първите хора? Дали не е покълнал още в душата на Ева в мига, когато е подала забранения плод на Адам (защо ли е бил забранен)? Не знам. Но ако е така, има ли изобщо начин човек да се освободи от задушаващата прегръдка на това чувство? Има ли начин да се премахне това усещане, което го кара да се изчервява, да навежда глава и постъпва така, както другите искат?

    Може би, ако се съобразява с другите, вината ще изчезне.  Само че всеки има свои представи за правилно и неправилно, за редно и нередно, за хубаво и лошо, за красиво и грозно. Може ли един човек да се държи така, че всички да одобряват поведението му и да не го упрекват? Тогава няма да се чувства виновен... вероятно. Но това е невъзможно по простата причина, че хората са различни.  Може би има и хора, които могат.

    Дали обаче е нужно да го правят? Нали всички човеци  имат свои начини да  управляват нещата, свързани с живота им? Имат право да чувстват по различен начин, да се усмихват щастливо на различни неща, да плачат и да страдат различно... Тогава защо да пренебрегват себе си и да се съобразяват с другите? Защо те да не се съобразяват с тях?... Колко много въпроси. А отговор няма. Или поне аз не намирам.

    Затова пък съм достигнала до една истина - вината е чувство, което човек предизвиква у другите заради негово удобство.

    Колко по–удобно е да накараш някой друг да направи нещо вместо теб като го обвиниш, че не си изпълнява поетия ангажимент – ангажимент , който той изобщо не е поемал. По–лесно е и да искаш една работа да бъде свършена по твоя начин. Но ако може някой друг да я свърши – защо да съм аз, като може да не съм? А този някой  да не е и посмял да го направи по своя начин!  Нищо, че  той  е по–лесен и ефективен. Моят е правилният, защото е мой.

  Достигнах и до още една истина, за която ми бе ми бе  необходимо доста време - някои хора мислят себе си за безгрешни.

    И затова всеки друг, който живее, работи, забавлява се, мисли и чувства по различен начин, който харесва други неща, всеки, чието мислене е нестандартно, трябва да бъде обявен за виновен. Защото в противен случай виновните ще бъдат самите „безгрешни“.

    Как така някой ще мисли различно от мен? Как така ще обича рок, когато аз обичам чалга? Как си позволява почивка, когато има толкова много работа? Как смее да се усмихва щастливо, когато аз се чувствам ужасно... как... как... още хиляди как... За какъв се мисли този някой – за важен и специален ли?

    Много хора мислят точно така. И това  тяхно чувство за правота и безгрешност е причината да вменяват вина у другите заради другостта им.

    Но Бог ни е създал такива  - различни. И ни е дал правото на избор. Дал ни е свободата да управляваме живота и постъпките си. И никой, създаден от Него не може да ни  отнема това право и тази свобода.  Най-вече пък чрез вменяване на вина. Затова, връщайки се към началото, заявявам:

НЕ! НЕ СЪМ ВИНОВНА!

АЗ ПРОСТО СЪМ СЕБЕ СИ!  И ЩЕ БЪДА!