За Червената шапчица, поглъщането и горската пътечка

В стила на бинарното мислене, четейки  познатата стара приказка, видях как в приказното  пространство изплуваха няколко двойки думи: ГОРА - ДОМ, МАЙКА - БАБА, МАЙКА - ДЪЩЕРЯ, ВЪЛК - ЛОВЕЦ... и между всички тях странно състояние на движение по ПЪТЕЧКАТА...

   И постепенно този  модел на приказката получи съвершенно различно напълнение.  За какво всъщност говорим на децата, и в частност, на момиченцата, четейки им тази приказка?

Преди всичко за това, че има ясно разграничени пространства - ДОМ, в който живеят жените, където има ред, предвидимост, правила, красота и хармония... и ГОРА, в която живеят или влизат с оръжие мъжете (Вълкът и Ловецът), където е тъмно и цари хаос, но властват импровизацията в битката, свободата да се разхождаш, изпитанията и подвизите! И само там ще те признаят за герой!

И именно през гората, забележете, (а не през полето) - минава пътят на изкушенията за момиченцата, именно гората се намира между младата Майка и старата Баба.

Ясно е също така, че има категорично разграничени владения във времето - особено на времето на жената - то е от двете страни на същата тази гора -  като младост и старост, детство и юношество. Гората е своеобразна граница в съзряването на съществата от женски пол. Те трябва да минат през мъжкия свят (гората ), за да влязат в новата си роля  - била момиче, и се превърнала в жена.

Както показва приказката, очевидно Бабата също е изпратила дъщеря си някога през гората, и тя зад гората и останала. Тук приказката премълчава по въпроса къде е таткото на Шапчицата, и защо именно Ловецът я спасява. Може би  Майката няма съпруг, а Шапчицата не познава баща си. Интересно е, че Бабата също няма свой Дядо... Не е ли странно съвпадението?

Още по-ярко е противопоставянето на Вълка и Ловеца. Техните образи са по-пълнокръвни от женските, и не случайно - та приказките се създават от мъжете - на лов или в кръчмата - и след това се разказват от жените, допълващи ги с подробности, но не изменяйки модела.

И така, Вълкът владее Свободата, превратностите на гората, живее по горските закони. Той е интересен, изкусител, умее да играе роли (даже женски). Вълкът поглъща своите жертви - момиченца, зрели жени,  старици... възрастта тук няма значение. А щом е жив, то значи не с ягодки се е хранил...

   Ловецът владее Закона, той има оръжие, може да влиза в гората и да въвежда порядък даже там. Ловецът освобождава погълнатите и наказва Вълка за неразрешеното удоволствие на поглъщането. Много е възможно именно Вълкът да стане един от най-значимите мъже в живота на Шапчицата.

   Защо Шапчицата не разпознава Вълка в постелята на Бабата? Дали не защото след забавния разговор в гората именно това се предвижда. Та нали - въпреки забраната - тя му съобщава пътя до къщичката на Бабата! Диалогът за големите очи и уши е своеобразна игра преди поглъщането. А зъбите на Вълка, които са също така големи и остри (че как иначе?!) - са именно онзи проникващ и пробождащ инструмент на мъжа.

Всеки е чувал или казвал в любовна игра думите „Ще те изям!" - това е висша форма на идентификация с любимото същество, преживяване на пределното удоволствие, на доверието, че от сливането няма да боли, а ще бъде приятно.

   Защо Бабата и Шапчицата излизат от корема на Вълка щастливи? Дали само поради освобождаването? Не е ли това радост от преживяното забранено удоволствие под прикритието на уважителната причина на  жертвата? Ако не беше така, то едва ли наказанието за Вълка щеше да е такова - да се напълни коремът му с камъни, т. е. да се извърши издевателство на властта именно над неговия начин за получаване на противозаконно, забранено удоволствие.

Излиза, че приказката подготвя момиченцето за инициация, за посвещаването му в жена, за момента на преминаване по пътечката през гората, едновременно внушавайки му твърди модели за ролята и мястото на жената и мъжа в мъжкия, по съществото му даже днес,  свят.

Така ли е, или не е така?

   Струва ми се само, че не трябва да забравяме - когато казваме на децата - това е забранено!!! - то непременно ще бъде направено, и не веднъж!