Не мисля, че някога съм обичала. Нямам в предвид онази обич, която хората изпиват един към друг заради особените си красиви очи, или начина по който се смеят. Не обичам по принцип. Нито сутрините, нито вечерите, нито някого или нещо. В мен самата съществува една единствена апатия към света ми, към всяка фалшива или неоснователна усмивка, дори към всяка истинска. Не ми харесват хората, които са щастливи, не ми харесват и тези, които ги боли. Ненавиждам този пореден ден, в който трябва да стана преди слънцето да е затоплило въздуха около мен, ненавиждам суматохата в претъпкания със сънени наивници и нахалници автобус и всяка улица, която се задушава под стъпките на един омразен човешки свят. Изпитвам отвращение към превъзбудените гласове на хората, с които уча ден след ден, безсмислени глупости, които нямат нищо общо с живота. Не обичам първия училищен звънец, нито последния. Не обичам пътя към вкъщи или към кафето, където биват обсъждани всички най-глупави неща от този глупав ден, от те ...