За способността да обичам.

Не мисля, че някога съм обичала. Нямам в предвид онази обич, която хората изпиват един към друг заради особените си красиви очи, или начина по който се смеят. Не обичам по принцип. Нито сутрините, нито вечерите, нито някого или нещо. В мен самата съществува една единствена апатия към света ми, към всяка фалшива или неоснователна усмивка, дори към всяка истинска. Не ми харесват хората, които са щастливи, не ми харесват и тези, които ги боли. Ненавиждам този пореден ден, в който трябва да стана преди слънцето да е затоплило въздуха около мен, ненавиждам суматохата в претъпкания със сънени наивници и нахалници автобус и всяка улица, която се задушава под стъпките на един омразен човешки свят. Изпитвам отвращение към превъзбудените гласове на хората, с които уча ден след ден, безсмислени глупости, които нямат нищо общо с живота. Не обичам първия училищен звънец, нито последния. Не обичам пътя към вкъщи или към кафето, където биват обсъждани всички най-глупави неща от този глупав ден, от тези глупави хора. Не обичам по принцип. Изобщо. С едно изключение.
Обичам нощите, в които не живея в света си и срещам теб, този теб, който сама си създавам. Онези тъмни искрящи очи, изпълнени с тъга, онези треперещи слаби ръце, препълнени с отчаяние. Теб те обичам, не защото си красив в болката си, а защото си тъжен в нея, а това е толкова пленяващо. Обичам сънищата, в които те прегръщам силно, а ти плачеш, без да говориш, по причини, които дори не искам да зная. Защото с теб си приличаме, по един адски непривичен начин. Аз не обичам, защото няма какво, а ти, защото не ти е останало. Сънувам те, рисувам те, обичам те, сънено, нереално. И само от едно ме е страх, да не се усмихнеш. Страхувам се да не спра да обичам. Тъгата ти.