* * *
Части от небе.
Прегърбени във пиедестали.
На камъни ръцете ни.
Събират се в грамади.
Под купчините,
най-отдолу,
змийско е. И е утроба.
И всяко утро съска.
Отровено от мисълта,
че някога е можело.
И вятърните мелници,
залязвайки пустинни -
сънуват Дон Кихот.
А ние, че сънуваме.
И не, че нямаме лица.
На нас ни липсват днес
тълпите.
Където сцените са ниско
долу.
Най-ниско. Коленичили.
Облечени. Очите ни.
Присъщо
с други се претърсват.
Очакват погледност.
Разкрили маски,
намират в друго смисъл.
И от любов
към бреговете -
превърнахме се във морета.
Не, че нямаме ръце.
Вълни когато сме,
не сме така -
отвътре мъртви. По човешки.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Киара Todos los derechos reservados
